Павлин Иванов

Днес се навършват 23 години от 10 ноември 1989 – денят на новото начало. Такова го мислих тогава. Беше се родила нова надежда. Хората повярвахме в новите лица, новото мислене, синята идея, равния старт. Като студенти скачахме по площадите и бяхме убедени, че край, всичко лошо е свършило, веднъж и завинаги. Имахме вяра и надежда.

Тогава от телевизионните екрани различни, по-реалистично от нас мислещи хора ни казваха, че за да си дойде всичко на мястото и за станем отново нормални хора, нормално общество, нормална държава са необходими 15-20 години.

Бях шокиран, защото адски силно исках всичко да се промени веднага.  Исках да имам времето да живея добър живот, когато съм млад, енергичен, силен и здрав, защото след тези двайсетина години аз щях да бъда на 40 ( а вече съм на 43), и какво щеше да ми пука, че ще има промяна, когато аз самият съм пенсионер и вече нищо няма да ми трябва. Тогава, този хоризонт беше страшен, но може би е бил оптимистично реален за времето си.

Промяна за тези 23 години определено има, макар и не такава каквато си я представяхме. Поместили сме се значително в някаква посока, колкото и мрънкащо да твърдим, че тук и сега нищо не се случва. Погледнете снимките си от 90-те и ги сравнете с тези в телефона или лаптопа си. Разлика има, но щастливи ли сме от живота, който водим днес?

Много от тогавашните ни мечти не се сбъднаха. Преживяхме много, много разочарования и  предателства. Доста стягахме коланите, преживяхме „шоковата“ терапия, купоните, нечестната приватизация, разграбването, мутрите, лични и професионални катастрофи и какво ли още не за тези 23 години. Беше трудно, но за сметка на това продължително. И не, че всичко е свършило.

Понякога ми става жал за моето поколение, което изнесе на раменете си целия този така наречен „преход“. Жал ми е за мен, за приятелите ми, за познатите и непознатите, защото не заслужавахме да бъдем боксовата круша на живота. Не заслужавахме да бъдем използвани, мачкани, лъгани. Не заслужавахме градовете и държавата ни да бъдат съсипване от мутри, ченгета, неграмотни политици и дребни и мазни душици ламтящи за власт.

Не заслужавахме давайки най-ценното, което имахме – доверието и вярата си, да бъдем прецакани.

Писна ни да ОЦЕЛЯВАМЕ и това да е целта на живота ни. Искахме, както всяко нормално човешко същество, да имаме един нормален, доколкото е възможно справедлив и значително по-добър живот. Мислихме, че всеки, който иска, работи, учи, мисли, ще може да изкарва честно прехраната си и да води достоен живот.

Абсолютно съм убеден, че моето поколение е грамотно, мислещо, искащо, можещо, и не заслужавахме да бъдем вечно прецаканите, само защото се опитвахме да бъдем по-честни, принципни, държейки на някакви ценности.

От тогава до сега изминаха 23 години.

За 23 години всички илюзии, които имахме,  за добро или за лошо бяха разбити на пух и прах и може би преходът, истинският, някога все пак ще започне по нов и различен начин.

22 коментара

  2. Боклуци ли са младите хора у нас?

    За болезнения преход от Райна Княгиня до Златка

    Днес е 10 ноември и се навършват 23 години от смяната на политическата система у нас.
    „Вятърът на промяната“ отвя България на един нов път на развитие.
    Няма как да помня тези събития по простата причина, че тогава съм била в пелени. Аз съм почти набор на прехода, но с него вече пораснахме. Вече съм част от родната младеж, колкото и просмукано с червено да е словосъчетанието. Аз съм от хората, които наричат „бъдещето на България“.

    Преди много се ядосвах, когато чуех някой да казва, че от младите нищо не става. Натъжаваше ме фактът, че всички сме слагани под общ знаменател и върху челата ни е лепнато тежкото клеймо „негодни“. Авторите на тези обвинителни констатации обикновено са хора в есента на своя живот, които тъгуват по безвъзвратно отминалата младост, обладани от носталгия по комунизма.
    Но моралът в българското общество не отсъства от 23 години. Отсъства от 68. Почти половинвековният комунистически режим стъпка със злоба нравствените ценности на българина. Гордият национален дух, устоял няколко века чуждо иго, бе покосен само за 45 години, а българинът бе превърнат в страхлив и покорен човек. Какво друго да възпита у поколенията след себе си?

    Оглеждам се наоколо и с огромна тъга виждам какво представляват младите. Глупави, нагли и зли хора с празен поглед. Без идеали и ценности.
    Не говоря за всички, разбира се. Изключения има.

    Но става дума за тези, с които се сблъскваме най-често. Тези, чиито маймунски крясъци и беден речник слушаме, докато пътуваме в трамвая. Тези, които срещаме на тумби по улиците, готови да се сбият с някого за удоволствие. Същите, за които е гордост количеството погълнат алкохол. Тези, които се хвалят с бройката сексуални завоевания. Хората, за които книгата е „тера инкогнита“, а идеалите са остаряло понятие, погребано от чалга, кич и простотия.

    Понякога се вглеждам във вехтите снимки на младите от 19 век. Ликовете на Христо Ботев, Хаджи Димитър, Панайот Волов. Възхищавам се на одухотворените им и будни лица. Още голобради, някои от тези хора са повеждали чети, борили са се за постигане на най-висшия човешки идеал – свободата. В наши дни голобради момчета са съдени за убийства, побои, склоняване към проституция.

    През ден чуваме за жестоки инциденти в Студентски град. Временно се отключват дискусии, обществото търси виновници, сочат се с пръст чалготеките като място за разврат и поквара и се търсят начини да бъдат премахнати. Проблемът не е в заведенията, нито в музиката. Можеш да извадиш чалгата от Студентски, но не и да извадиш чалгата от младежите. Тя се е просмукала до мозъка на костите им и болезнено разрушава всичко.

    Тъжна изглежда картината на българското бъдеще. Повечето знаещи и можещи млади хора бягат навън. На другите, които са избрали да останат тук, се налага да живеят в една пошла действителност, в която властват златки и въпиеща простотия.
    Какво ни остава? Да се надяваме. Да се надяваме, че българинът отново ще има своя светъл идеал.

    http://www.sofiautre.bg/2012/11/10/141886-boklutsi_li_sa_mladite_hora_u_nas

Comments are closed.