Иво Райнов
Преди известно време Ловеч празнува Освобождението на 2-ри март. За да може администрацията да си почине на 3-ти. После отбелязваше деня някак делнично и сиво – с панихида и дежурно поднасяне на венци пред няколко паметника. Понякога имаше и заря, но и тя бе скована от тривиален сценарий. Така денят получаваше неизменен привкус – почивен, но не и тържествен!
Сигурно си мислите, че отново ще потопя перото си в критика. Напротив, защото днес в Ловеч замириса на празник. Оригинална идея, разнородно обществено участие, добра хореография. Оказа се, че е достатъчно да бъде изхвърлен шаблона, за да се почустваме празнично. За пръв път тържествата бяха стегнати във времето, добре координирани и не лошо организирани.
Ще започна с доброто хрумване Ловеч да се поклони едновременно на няколко места, свързани с историята и освобождаването на града. Няколко лъча на признателност започнаха от знакови точки, свързани със свободата на родния град – църквата „Света Троица” (край която е един от масовите гробове на загинали ловчалии) и ловешкия герой Цачо Шишков, „Кървавия камък” в квартал Дръстене, Белия паметник, Черния паметник. Край всяко от тези места са положени кости на десетки (може би стотици) хора, загиналия за освобожднението. Заслужава адмирации идеята Ловеч да се поклови, както пред гробниците на руските войни, така и пред лобните места на своите дъграждани, загинали за свободата. Похвално е и решението от четирите паметни точки да тръгнат шествия, които да се съберат по едно и също време на площад „Тодор Кирков”. Едно от тези шествия донесе впечатляващото единение (за пръв път) в почитта към празника между Църква и светска власт. Няма как да не се хареса и новата хореография, вплетена в тържествения ритуал на площада. Появата на четници от клуб „Традиция”, Боримечката и пукотът на черешовото топче придадоха колорит и така чаканата тържественост на празника. Както и живите изпълнения на възрожденски песни, поднесени от градския хор.
Когато се случват хубави неща похвалите са задължителни. Поднасям ги искрено на хората, замислили и реализирали днешния сценарий. Този път 3-ти март бе по-малко почивен и повече тържествен ден! Затова и малките пропуски изглеждат пренебрежимо дребни (например споменаването сред освобожденските героите на Иля Мазо, зиганал през 1944 г.).
Празникът щеше да бъде още по-въздействащ, ако градът бе украсен (поне в централната си част) в националните символи. Спомням си, че на този ден, в моите детски години, от всеки стълб се вееха национални трибагреници. Днес ги нямаше дори на административните сгради. Трябваше да са там, ако не от национална гордост, поне от ритуалност.
И още нещо. Масовото участие на децата в празника бе впечетляващо. Но е хубаво при други случаи да не е така служебно и задължително. Когато спуснеш сценарий, в който предварително си назначил присъствие на всяко училище в определено шествие, участието е по задължение, а не от сърце. Уважението към националните традиции, светини и празници не се вменява, а се възпитава. Например с такива хубави тържества, като днешното. Тогава децата ще идват сами и ще уважават ловешките герои и паметни места.