Много шум и съвсем малко оптимизъм в заявката за образователни реформи

Иво Райнов

Дойде ли времето за решителни реформи в образованието? На думи да. Само през тази седмица прочетох поне десет материала , заредени с хъс за реформа. В петък беше повторно внесен проектозакона за средното образование, разработен от експерти на политическа партия ГЕРБ. Казват, че е претърпял лека козметика.

Реформите вече драматично закъсняха, но това не бива да бъде оправдание за прибързано взимане на решения. Само за да се покаже на публиката реформаторска активност. С публичното внасяне на закона дойде и молба от националното ръководство на Синдикат „Образование“ към КТ „Подкрепа“  за бърза дискусия и обратна връзка със забележки, мнения и предложения по проекта за закон. Всичко това само за седмица, на 28-ми ноември трябва да върна обобщената информация. Видимо се бърза и тъй като знам, че синдикатите „бягат“ само крачка пред политиците, се опасявам от желание за прибързани реформи, недостатъчно обмислени и зле обсъдени.

В предходния цикъл по изработване на закона бяха похарчени доста пари. Имаше много показна публичност с ниска чувствителност към поставените от гилдията проблеми и предложения. Спомням си посещението на тогавашния заместник-министър Милена Дамянова в ловешката езикова гимназия. Препълнена зала,  много загрижени учителски мнения и усещане за надменен отпор от страна на министерството. Думите на учителите бяха обсипвани с порой от аргументи за абсолютното съвършенство на предлагания законопроект.

Българското образование се нуждае от дълбоки, осъзнати и целенасочени реформи, не от административни експерименти. Точно затова е необходима спокойна, широка и максимално публична дискусия. Какво точно могат да кажат учителите, членуващи в Синдикат „Образование“ за 6 дена? Кога, смазани от задължения, ще намерят време да прочетат  и осмислят критично предложения текст? Съдържателната дискусия изисква поне месец-два време. Мнението на тези, които всеки ден копаят бразди на нивата на образованието не може да бъде част от ПиРа. То е основополагащо, защото учителството ще внедрява реформата. Със законопроекта се предлагат много нови идеи – спорни и безспорни. Мисля, че вносителите трябва да убедят обществото и гилдията в ползите за ученика и българското образование от предлаганите промени. Образованието е национален приоритет и трябва да го следваме обединени в усилията си за промяна. Нито ученикът, нито учителят, нито българското образование биха спечелили от припряното административно налагане на реформи.

Към момента, две седмици след съставянето на кабинета, реформата в образованието се изчерпва само със съобщението за повторно внасяне на закона за средното образование. Други ясни идеи не са анонсирани. Очевидно е , че реформирането на образованието не се изчерпва с приемането на един административен акт. Защото  в родното образование тлеят много огнища на напрежение, всяко от които е достатъчно за да подпали новата черга на закона. Само преди десет дена  Синдикат „Образование“ публикува отворено писмо до новия министър с десет ключови проблема, чакащи спешно решение. Чухме официалните анонси на новия министерски екип и на експертите от ГЕРБ,  но не получихме отговори по приоритетите от писмото.

Констатацията, че учебното съдържание е догматично, остаряло и затормозяващо е точна, но не не предлага  решението. Защото генералната промяна на учебните програми изисква доста време,  ресурси и учебници. А преди да поръчаме съставянето на новите учебници,  трябва да сложим точка на спора колко да бъдат по всеки учебен предмет. Защото фикцията да се отпечатва само по едно помагало не само ни връща към старата практика за монополизиране на знанието, но обрича част от българските ученици. Ние имаме драматично разслояване в нивата на грамотност и какъвто и учебник да бъде съставен, той ще бъде недостъпен за ниско грамотните или скучен за по-способните. Ето затова е нужен избор.

Как ще модернизираме образованието със затлачена от възрастни учители система. Новите подходи ще дойдат с младите хора. Към момента не само, че няма представена убедителна идея как да привлечем млади учители, но и не са предвидени стъпки за отваряне на системата към тях. Защото след последните промени в трудовото законодателство един учител може да работи колкото пожелае след достигане на пенсионна възраст. Как да влязат младите?

Световната практика показва, че няма успешна реформа без засилена финансова подкрепа. В патетичните заявки на новия министър и експертите от ГЕРБ не чух и дума за осезаемо увеличаване на парите, предвидени за образование. С настоящите скромни проценти от БВП образованието ще продължава да бъде на границата на екзистенц-минимума. Парите не достигат в толкова много училища, не достигат и идеите как да преодолеем финансовото неравенство между учебните заведения. А има само две възможности – или реформа и оптимизация, или заделяне на повече пари в националния бюджет. Убеден съм, че финансирането, основано единствено  на броя ученици, предпоставя несправедливост. Но не съм убеден в коригиращата ефективност на предложенията за добавяне на коефициенти за паралелка или удвоената издръжка за ромските деца. Подобни идеи ще бъдат компрометирана от порочната практика общините да разрешават маломерни паралелки и очевадната дискриминация спрямо българските ученици. Преди време посетих по работа местно училище. Наложи се да вляза в клас, в който с изненада видях само 8 ученици. Естествено не повярвах на обяснението, че другите са ангажирани от някаква неправителствена организация. В моето училище, ловешката езикова гимназия, се упражнява строг контрол  върху ежедневните присъствия. През  тази седмица имах 9 учебни часа с 12-ти класове. Абсолютният сумарен  брой на присъстващите в тези часове трябва да бъде  239. В споменатите часове имах  213 присъствия. Във всеки от часовете работих с 23-24 ученици (при средно 26,5 в клас). Как точно да коригираме с коефициент за паралелка, когато един работи с три пъти повече ученици от друг? Не ели  време да помислим и за такива реформи, които да гарантират посещаване на учебните занятия от всички ученици, включително с използването на административни и наказателни санкции спрямо семействата, чиито деца не посещават училище. Кому не е ясно, че докато поддържаме паралелки на минимума, отсъствията няма да се вписват, а небрежните ученици няма да бъдат наказвани?

През седмицата имаше материал на Световната банка, която констатира високо ниво на неграмотност (неразбиране на прочетени текстове) от около 40% българските ученици. Ами шоково се нуждаем от реформи именно в тази посока. От една страна истинска интеграции на ромите, от друга страна повече строгост на изхода на учебните степени. Тук ще изтъкна втори аргумент срещу идеята да увеличаваме издръжката за ромските деца, макар допълнителните пари да се предлагат за подобряване на техните образователни постижения. Ако днес образно наречем всеки ученик „касичка“, утре  всяко ромче ще бъде“ бонус касичка“. Колкото повече ромчета в едно училище, толкова повече пари в бюджета. Не това е решението, а истинската интеграция на ромите, без училища – гета, които ги сегрегират в обречени на неграмотност общности. Нека не забравяме, че неграмотността не е вродена, тя е придобита, понякога след дълги години посещаване на училище. Ако 40% са функционално неграмотни как са успели да преминат в по-горни училищни степени, как покриват изискванията на НВО? Не ли време да признаем фарсът, който традиционно се разиграва по време на изпитите за външно оценяване, когато „загрижени“ родители, а не рядко и учители, осигуряват успеха и на неподготвените ученици?  Без да си дават  сметка, че това обезсмисля мотивацията на учениците да  учат, да се стараят. Те знаят, че ще“получат“ добри резултати. Драматично падащата грамотност на учениците е процес, в който учителството съзнателно участва. Дано не ми се разсърди някой за тези думи. Тук ми се губят и идеите за реформа във висшето образование. Университетите, в техния необосновано раздут брой, са още един демотивиращ  учениците фактор. Защо да учиш, когато висшето училище ще те чака на поправителната матура и с удоволствие ще те запише в някоя от своите специалности?

Стигаме до администрирането на системата. От времето на Даниел Вълчев бяха нанесени редица поправки в посока засилване административния натиск върху учителя. Учителят е затрупан от изисквания, предевени от министерство, инспекторати, директори. Системата се насити с неспособни хора по различните нива  на административната вертикала. Липсата на мандатност, усещането за недосегаемост, все по-неограничените правомощия създават климат на административен деспотизъм и силно ограничават свободата в работата на учителя. Този ракурс също не попадна в анонса за предстоящите образователни реформи.

Построих разсъжденията си около подредените от Синдикат „Образование“ проблеми, доколкото са единствен опит за представяне на истинската проблематика на образованието след встъпване в длъжност на новия министерски екип. Вижда се, че стрелите на започващата реформа са много далеч от десятката. Законът е важен, но той не е панацея. Много от наболелите проблеми не се нуждаят от законодателни промени, а от воля и решителност. Най-вече се нуждаят от време и доверие. Затова ще бъде хубаво, ако се вслушваме повече и пристъпваме към реформи едва тогава, когато сме постигнали обществено съгласие и сме убедени в ефективността на реформаторската стъпка.