INMEMORIAM
Моят учител по пиано
На Георги Петков
Колко ли ученици е научил да свирят?… Пианото беше стихията му. Моята първа среща с музиката отблизо беше с него. Той ме научи да свиря на пиано. Преподаваше ми безброй гами, измъчваше ме с арпежи, акорди, секвенции и транспониране. Искаше да зная реда на гамите с диези и бемоли. И до днес като азбучна молитва повтарям: „фа, до, сол, ре, ла, ми, си” и обратно: „си, ми, ла, ре, сол, до, фа”. Незнайно защо много обичам ла-минор – тъжна и романтична гама. Понякога, за да ми стане по-весело, засвирвам в до-мажор. Но друго си е минорната гама – настройва ме някак носталгично… И си спомням…
Подарена му от негов ученик, показалката на моя учител, беше издялана от дряново дърво и пирографирана с ключовете сол и фа. Понякога я въртеше между фините си дълги пръсти и с усмивка ме питаше: „Кате, познай колко са ключовете сол?” Аз все отговарях: „Седем”. А те всъщност бяха само пет. После внимателно ги брояхме, завършвайки урока весело. Накрая старателно, задължително с лявата ръка („На пианистите лявата ръка трябва да е много добре развита” – обичаше да казва той), вписваше в бележника преподаденото.
Днес показалката отдавна я няма. Изгуби се някъде в онези безгрижни години. Но моят учител по пиано още го има. Сега сме приятели. От него разбрах, че още свири всеки ден, а също и рисува. Срещаме се в Клуба на дейците на културата. Понякога пием чай в обща компания. Говорим си. Разказва за известни музиканти, художници и талантливи хора. Тръпката към изкуството е още жива в одухотворената му душа. Той все е жаден за добра дума. Но е някак самотен. Понякога в усмивката му прозира тъга – характерен белег на артистичните натури.
Ще го запомня усмихнат – вечно барабанещ с белите си съвършени пръсти някаква мелодия. Вероятно мелодията на талантливата му душа.
Никога няма да забравя, че като ме чул да свиря за първи път в Клуба на дейците на културата, си помислил: „Ех, каква добра пианистка! И каква стойка, постановка и артистичност!” После ми се зарадва и ме поздрави: „А, то било моето Кате…” После няколко пъти ми е повтарял: „Ти си единствената ми ученичка, която може да свири до днес.”
Благодаря ти, учителю! Наистина ме научи да свиря. Но се питам, дали съм достойна за тази висока оценка…
Днес ме стегна душата, като научих, че моят учител по пиано се е преселил в отвъдното… Спомних си, че от един портрет в музикалната школа ме гледаше великият Бетовен. Казах на любимия си преподавател, че той ми прилича на него – детска ми работа… А той се засмя от сърце с незабравимия си чар.
Жорж, сега сигурно се разхождаш по млечния път с черното си палто и неизменното шалче. Вярвам, че някъде там свириш Лунната соната на звездите и херувимите те аплодират.
Твоята ученичка: Екатерина Пенчева