Един портрет, направен по разказ на приятели
Дора обичаше траките, виното и приятелите.
Траките са нейната стихия. В разказите й оживяват картини от древни езически обичаи, образи на тракийски владетели, жреци и обикновени граждани. Те изповядват своите ценности, вяра и култура чрез нейното слово. Дора издава три книги, в които герой е този древен народ: „Жрицата на Дионис“ /1993/, Траките и аз“ /1999/ и „Храмът на грифоните“/Легенди и разкази от митологията на траките“ /2007/ “/За последната книга Дора получи наградата „Ловешки меч за литература“/
Археологът д-р Георги Китов пише в предговора на третата й книга:“Дора е вникнала дълбоко в психологията на древните траки. Тя е усетила духа на живота им и се гмурка умело във всекидневието им.“ Това гмуркане на пръв поглед изглежда толкова лесно, но крие огромен труд, познаване на всички източници за траките, безсънни нощи на питане и търсене на отговор за онова далечно време. Авторката се е познавала с най-известните траколози проф. Александър Фол, проф. Велизар Велков. С Георги Китов я свързва близко приятелство. Той й изпраща преснимани записките си от археологически експедиции.Той е и човекът, който я поощрява да преведе легендите и разказите от митологията на траките и на английски език заради изключително бързо нарастващия интерес към траките и тяхната култура в чужбина. Той предоставя и снимки на тракийски произведения на изкуството от открити под негово ръководство обекти като Александровската гробница, Старосел, Долината на тракийските царе…
„Беше се потопила по свой начин в живота на траките. Четеше непрекъснато. Разказите и не са случайно написани, всичко лежи на една научна основа“, разказва художничката Магдалена Йотова. Веднъж тя влиза в дома й, когато Дора пише разказ и попада в невероятна атмосфера, сякаш някаква мараня е обгърнала всичко. „Дора беше потънала в тази обстановка и пишеше. В такъв момент казва, че пътува във времето назад. Смяташе, че има духовен контакт с траките“.
За тази необикновена атмосфера, която като че ли попива и в разказите й, разказва и Цанко Няголов:“Стилът й е особен. Струваше ми се, че изгражда по изкуствен начин изреченията и реших да преработя един от разказите й по литературните и езиковите правила. Загуби се атмосферата.“
Дора Боевска обичаше природата, умееше да контактува с нея. Обичаше родното село Ъглен и познаваше всяко негово кътче, което пази история. Четеше следите на древните хора тук, на траки и римляни. Усеща, че е свързана духовно с предците.
Голям поклонник е на красотата. Нейните герои са все красиви. Вещите, с които се заобикаля в дома си, също – любима й е колекцията от красиви керамични и медни съдове.
Да пием за приятелството! – обичаше да казва Дора Боевска на чаша червено вино с приятели. Обикновено тя избираше приятелите си, а не те нея. А за останалите извън кръга тя изглеждаше недостъпна.
Месеци преди да си тръгне от този свят, на кафе в любимата „Вароша“, Дора изповядва пред поетесата Алина Стоянова: „Времето ми е ограничено“. Това не е предчувствие само за личната съдба. Това е предчувствие за всички хора. Никога няма да достигне времето. Не достигна и на Дора да издаде четвъртата си книга, която е почти готова, с нови разкази, отново за траките.
Жанина Илиева
Поклон!
За кратко време , първоначално по служебен повод, имах възможност да общувам с Дора. Тя прояви внимание към мен и ми подари „Траките и аз“. Много точно го е написал Цанко Няголов:“Стилът й е особен. Струваше ми се, че изгражда по изкуствен начин изреченията и реших да преработя един от разказите й по литературните и езиковите правила. Загуби се атмосферата.“ Със същото впечатление за писането й останах и аз. Жанина, много хубав и точен портрет си й направила. Да почива в мир!