Шъткането остана в историтя! Вярвайте няма да мълчим.

Когато преди време коментирах безумните назначения на новия кабинет, получих самодоволен и назидателен коментар: „Шшт, тихо, Иво! Президентът каза, че трябва да има приемственост“. Изпитах естествено раздразнение от тона и властническата представа, че могат да посрещат свободното ми мнение със „шшт“ и „тихо“. Реакцията бе на господин Милко Недялков, който съвсем наскоро изкачи един от властовите върхове в държавата – областният. Спомням си, че в отговор на императивния коментар написах, че „този път няма да бъде тихо, нито спокойно“. Разбира се в онзи ден не предполагах за обществената бурята, която ще се разрази в следващите месеци. Бях убеден, че този път не трябва да се мълчи още от първия ден. Свикнал съм.

На свободно слово, така че дори не се замислих в името на какво или кого ще се лиша от спокойствието да премълчавам удобно. Пък и къде да търсиш упование за гласност в тъжната родна реалност,` потопена в скръбно примирение и угодническо умилкване около властта.Точно тази реалност освобождава комунистическия нагон, който сочи ъгъла със „шшт“ и „тихо“.

Та ако тогава ме бяха попитали, защо не трябва да мълчим, сигурно щях да отговоря объркано и инатливо с някое политическо клише, родено от антикомунизма на ранния преход. Времето ми даде липсващия отговор. През последните седмици се натрупаха няколко случайни срещи с млади хора. Весели спомени, интерес към настоящото битие и близките планове и изведнъж от някъде се пръква злободневният политически дискурс. Осъзнато толерантен към мнението на другите, не бързам да излагам собствените позиции (макар да предполагам, че те са добре известни от моите постове ). Преди да съм отронил каквато и да е оценка чувам едни и същи неща. Сякаш тези младежи са се наговорили. Неприязън, отвращение, погнуса към настоящото държавно управление. Разбирам, че тези пораснали деца нямат аргументи, добити от опита или конкретен сблъсък с властта. Просто сетивно усещат зловоние и нечистоплътност. Като да са влезли в отдавна неподдържан кенеф, където може и да не виждаш фекали, но се задушаваш от миризмата на трупаните с години нечистотии. Тези млади хора са толкова различни в своя социален статус, възпитание, фамилен политически бекграунд. Те въобще не знаят що е антикомунизъм. Усещам, че дори не ги интересува. Ни най-малко не се вълнуват колко сме се борили през този безкраен преход. Макар и толкова различни искат удивително еднакви и простички неща-да не живеят в страх и лъжа, да ги управляват достойни хора, не крадци и марионетки, да могат да проектират бъдещето си, да успяват с качествата и според способностите си. Разпалено твърдят, че тази власт е далеч от проекта на живота им. Не ги питам, дали участват в протестите. Виждам, че сърцата и душите им протестират. Сигурен съм, че някой протестират с физическо присъствие, други с ФБ активност, трети чрез мнението, което споделят с познати, приятели, роднини.

Просветва ми, ето заради тези хора не трябва да мълчим. Те имат дързостта, времето и енергията, които ние май поизцедихме. Нямат нашия опит в битката, с онези които шъткат и размахват пръст за да замълчим. Не познават историята, превъплащенията, мимикрията, демагогията, алчността на тази шайката, която ограби надеждите на България през последните две десетилетия. Точно заради тях не трябва да мълчим. Трябва да говорим на висок глас, така че всички да чуят. Само това ни остана от десетилетията епична битка с горгоната на посткомунизма – душевната сила да не изпитваме страх пред размахани пръсти. Вече съм казвал, че моето поколение е виновно и грешно за всичко, което замени надеждата с мизерия, зависимост, страх, комформизъм. За уродливия български преход. Със сигурност бяхме смешни и жалки рицари, но поне запазихме най-рицарското – смелостта да не се подчиняваме и да го заявяваме публично. Ние сме първото поколение, което не може да бъде смълчано. Поколението на моите родители стихваше още при първото „шшт “ и пръста издигнат във въздуха. Това е смисълът да не мълча – солидарността и духовната подкрепа за човешкия порив на млада България. Напоследък разбирам, че съм доста пораснал и въобще не се интересувам в каква политическа посока ще поемат адресатите на моите послания. Стига ми, че мислим едно и също за хората, които ползват архаично остарелия навик да сплашват със шъткане и командирски указания „тихо“. Че е време да отидат в историята!

Както казах този път наистина има смисъл да не мълча!