Честит празник, щастливци от хълма!

Иво Райнов

Предполагам всеки има среща, която рязко е променила живота му. Моята беше преди двадесет и две години, когато за пръв път изкачих стълбите по хълма, на който се намира едно колкото старо, толкова и високо училище. Наскоро дипломиран в Софийския университет и напълно убеден, че учителската професия не е моето поприще. Не мислех да се застоявам там на хълма, хоризонтът ми беше само четири години (постъпвах като временен заместник) колкото да се огледам за по-престижно и доходоносно занимание. Не помня какво съм си мислел след първия работен ден, спускайки стълбите надолу.

Помня чудесно, че в края на първата година Езиковата беше изтрила доста от самочувствието, че учителството е временно занимание. Умните очи на децата ме печелеха ден след ден, а традициите, с които се запознавах на порции, сякаш пренареждаха пъзела в съзнанието ми. Фестът, Пиесата, Стъпката, Бягството, чувствах се като попаднал в свят от приказни митове. Случи се така, че още през първата учебна година училището честваше кръгла годишнина. 

До днес помня възхищението, което събуди у мен появата на един грандиозен езиковски хор, съставен от хора от всякакви възрасти и професии. Бяха толкова много, че сцената на драматичния  едвам ги побра. А какви усмивки грейнаха по лицата им при появата на дългогодишния музикален педагог Веселин Калчев. Тогава усетих, че тези хора са една друга, различна и много интимна общност. Общност от посветени или просветени, може би и двете. Всичко това на ръба на дикисанския хълм, с очи към Осъм, Стратеш, Хисарлъка и Вароша, там където само небето е граница за мечтите и амбициите. По-късно разказвах с вълнение на моя позната за преживяното по време на празника. Тя кимаше разбиращо, но очите и излъчваха доза недоверие. През следващите години много пъти срещах подобни погледи, когато разказвах за чудото, наречено Езиковски дух. Дадох си сметка, че има неща, в които за да повярваш, трябва да ги преживееш.

Оказах се благословен да преживея Езиковата. Странното е, че не вдишах заразата както е обичайно от подготвашкия чин. Сигурно съм от малцината, прилепили вируса като пораснали хора. Бях пропуснал шанса да стана езиковец по рождение, станах езиковец по призвание. През тези две десетилетия имах своите шансове да си тръгна завинаги от хълма. Винаги се спирах преди първото стъпало по стълбите надолу. Често казвах, че са ме възпрели великолепните хлапета, но истината е , че цял коктейл от чувства обезсмисляше всеки порив да напусна професията и обвеяното в романтика училище на хълма. Там, където духът е вечно млад, очите жадни за познание, сърцата пълни с приятелство, а въздухът лепкав от любов.

Езиковата не промени светогледа ми. Тя го детонира за да открия смисъл там, където той ми се губеше. Езиковата ми даде основания да бъда учител. Научи ме, че доброто никога не е сторено или казано напразно. Даде ми уникалния шанс да градя хора вместо да пълня глави. Показа ми, че истинското приятелство не признава разликата във възрастта и праха на времето. Даде ми гордостта от принадлежността към една общност, която е клетвено свързана, вечно солидарна и денонощно готова да помага и съзидава. Научи ме да обичам без да се страхувам да го показвам. Защото там, на хълма обичта е несъмнено споделена и винаги изобилна.

Скоро си мислех, че двадесет и две години са по-голямата част от съзнателния и активен човешки живот. Късмет е, че го изживях на хълма. Защото без Езиковата животът щеше да бъде далеч по-малко цветен, душата далеч по-бедна на емоции, а паметта пуста за топлите спомени.

Днес Езиковата празнува за пореден път. Въпреки годините денят вълнува все тъй истински. Заради очакването от срещите с порасналите ученици и внезапно избуялите спомени. Заради щастливите усмивки  и благодарните думи. Всъщност благодарността е общо чувство. Нали всички сме Езиковата? Езиковците по рождение и езиковците по призвание. Просто езиковци, това май е достатъчно.

Честит празник на всички щастливци от хълма!