Радка Рашева
Цветница (Връбница) за мене и до сега си остава най-хубавия пролетен празник. Пролетта е начало на нов живот, на обновяване, на красота, на младост. Пролетта е боядисала в зелено полетата, ливадите, нивите, горите. Плодните дървета са потънали в белоснежни и розови цветове. В градините са нацъфтели бели и жълти нарциси, лалетата – във всички цветове на дъгата и още много, много цветя, събудили се след зимен сън. И може би цветята са дали и най-сполучливото име на този цветен празник – Цветница.
Като дете с нетърпение очаквах да дойде този ден. Но преди него, в събота, беше Лазаровден. В него участваха по-големите момичета. Още рано сутринта лазарките, облечени в нови красиви дрехи, тръгваха из селото. Влизаха във всяка къща, пееха песни за здраве и берекет на стопаните. А те слагаха в кошниците пресни яйца, в торбичка по някой лев и черпеха момичетата. В нашия дом идеха момичета, дъщери на наши роднини. След песните и игрите, стара майка и дядко ги дарявах щедро и ги изпращаха. Така хубаво пееха и играеха… Завиждах им, че вече са големи и могат да лазаруват. За съжаление аз не можах да изпитам това удоволствие, поради настъпилите промени през петдесетте години на миналия век.
Но следващият ден, неделя, е Цветница, нашият празник, на 7-8 годишните. Преди празника майка вече ми е ушила красива рокля (тогава нямаше конфекция), от Русе татко ми е купил нови обувки, нови панделки за плитките (силно казано плитки, просто две „миши опашки”) и бях готова за празника. Всеки ден, когато майка излезеше от къщи, аз бързо обличах роклята и заставах пред огледалото – „изглеждах чудесно”. В неделя, ни завеждаха на църква, облечени с новите рокли, пъстри като пролетните цветя. Не си спомням там какво се е случвало. Дали защото не разбирахме, какво чете свещеника или мислите ни бяха заети с детските ни вълнения, свързани с „кумичкането” (така се нарича този ритуал по моя край), а не „По вода”. Проблемът беше, че в „наше село” река няма. Но моят дядко впрягаше конете, окичени с червени пискюли и звънчета, натоварваше „кандидатките” за кума и потегляхме за Кър чешма, където пояха добитъка. Чешмата имаше няколко чучура, от която бликаше прясна, студен вода. Коритото беше достатъчно широко, за да пуснем нашите венчета, приготвени от грижовните ни майки. Е, тук вече ставаше интересно – венчетата тръгваха бързо по водата, а ние забравили за новите обувки и рокли, газехме из калта около коритото, крещяхме от удоволствие… и разочарование, защото само едно венче беше първо – това на кумата.
Омацани достатъчно с кал и измокрени, но щастливи и усмихнати, отново в каруцата и право в дома на кумата. Във всяка къща на този ден има празничен обед, а ние сме едни от „важните гости”. Хапнем набързо и на двора започват игрите до като ни напомнят, че трябва да се приберем по домовете си. Следващата неделя е Великден. Отново сме на гости на кумата. Този път всяка от нас носи козунак и червения яйца. Всяка носи и своя „борец”, за да пребори останалите. И пак игри… и довиждане до следващата Цветница!