Училището ще възпитава? Та това съвсем не е новост.

Иво Райнов

Скоро ще има стратегия за възпитание в училище. Новината се посреща противоречиво. Първите реакция изразяват притеснението, че документът ще натовари учителите с поредната доза административни изисквания. С пълно основание като се има предвид, че след приемането на закона за предучилищно и училищно образование учителството се сдоби с куп нови задължения. От друга страна се шири мнението, че училището се е отдръпнало от своята възпитателна функция.

Чета, че възпитателната стратегия ще включва човешки ценности, по които има обществен консенсус. Това добре, но съм любопитен за процедурата, по която ще бъдат възпитавани тези ценности. Защото всички часове, включително тези за работа с класа ги напълнихме със задължителни теми. Ефективното възпитание, естествено, не се постига с час или два седмично. Възпитанието е ежедневна учителска дейност. То е осъзнато и целенасочено поведение и не се предписва със стратегия. Става ми весело като си представя как учители възпитават по специално зададен алгоритъм.

Започнах учителската си практика в средата на 90-те години. Бях млад, нямах опит и въобще не разполагах с наръчник за възпитание. Въпреки това интуитивно усещах, че трябва да уча децата на наука и човешки качества. Едни от първите неща, които успях да ги науча бяха, че пред правилата и класния всички са равни. Поощрявах ги да бъдат свободолюбиви, но и да носят отговорност за постъпките си. Държах на общността, приятелството, толерантността към чуждото мнение, уважение към личния избор. Все идеи, записани като гръмки амбиции в изготвящата се наредба. Тогава ми казваха да не се товаря толкова, защото никой не ми плаща за да възпитавам. Аз пък не можех да си представя учителят единствено като научен лектор. За мен той с пример, дума, жест създава хора, гради характери, оформя личности. Така ме бяха научили моите учители.

Истината е, че някога образованието възпитаваше доста успешно. Не правеше компромис с правилата, държеше на дисциплината, наказваше строго и по опростена процедура, учеше на труд и общочовешки качества. После дойде криворазбраната либерализация и училището започна да прави все по-големи отстъпки от своите възпитателни принципи. Свиваха се задълженията, разширяваха се правата, допускаше се все по-силно външно вмешателство от родители. Примерите изобилстват. Министерството започна да разпорежда нелогични права от десетки отсъствия и извънредни поправителни сесии. Наказанията ставаха все по-леки, а процедурите по-тяхното налагане все по-тромави. Родителите започнаха да предявяват претенции и да си поръчват оценки. Стана все по-трудно невъздържани ученици да бъдат отстранявани от час или да се оставят без оценка ученици, когато системно отсъстват. Дисциплината се влоши, измамата започна да измества трудолюбието.

Извеждането на възпитанието като втори училищен приоритет е като закъсняло покаяние за грешната политика по либерализиране на училището. Остава да разберем доколко е сериозно и искрено. Защото ефектът от тази възпитателна стратегия трябва да бъде усетен от учениците, не от учителите. А това означава да бъдат ревизирани прекомерните либерални отношения в училище, да се отупа от праха дисциплината, да се ограничат възможностите за родителско вмешателство в учебния и възпитателния процес. В противен случай възпитателната стратегия ще се превърне в пореден принос към административната бумащина.

А докато чакаме стратегията добрите учители ще продължават да възпитават със сърце и апостолски дух. В уважение, толерантност, отговорност, приятелство, доброта, разбирателство, дисциплина, трудолюбие. Както са го правили през последните две десетилетие без стратегия и въпреки погрешната образователна политика.