Иво Райнов

В разгара на учителската стачка през 2007-ма година ме поканиха за интервю в ловешката радиостанция „Лиани“. Водещата Анелия Иванова беше известна с провокативния си стил, така че не се изненадах, когато зареди с агресия още първия въпрос. „Вие искате увеличение на учителските заплати, но дали всички го заслужават? Какво ще кажете за лошите учители?“.

Отговорих, че бих казал същото като за лошите кметове, съдии, лекари, инженери, журналисти…

Хора с оскъден морал и семпли компетенции има сред всяка гилдия. Лошите учители не могат да бъдат етикет за професията, защото на всеки един такъв се падат стотици учители, влюбени в децата, верни на принципите и отдадени на образоването на младото поколение.

Спомних си за интервюто през последната седмица, в която се разрази истинска кампания за поставяне под постоянен надзор на учителите. Както винаги за детонатор бе използван частен случай – тормозът, упражняван от две учителки върху деца от бургаска детска градина. Подеха се инициативи за протести и дълги петиции с искания контролът върху учителите да бъде затегнат. Някак перфидно започна отново да се натрапва образа на учителя като несъмнено опасен за децата и обществото. Или както е прието заради гнилите ябълки да се пръска цялата градина. И всичко това в професия, която изглежда изцяло на показ. През последните години няма по-насилвана обществена фигура от тази на учителя. С експерименти, реформи, административни изисквания и родителски претенции.

Колко още контрол? Понастоящем учителят подлежи на системен контрол от директора, началника на РУО, Министерството на образованието, периодично от Обществения съвет, социалните служби и почти ежедневно от родителите. Да не пропускаме учениците, които най-малкото информират родителите за действията и бездействията на преподаващите.

Трупането на контрол все повече сковава учителите и отблъсква младите хора от професията. Учителят е контролиран във всяка минута от ежедневието си – дали идва на време и кога си отива, уплътнява ли учебните часове, проверява ли знанията ритмично, следва ли по дати разпределението на учебния материал, съобразява ли контролните с графика, вписвали отсъствия и закъснения, има ли необходимия брой оценки, оценява ли обективно, приобщава ли учениците и отбелязва ли усилията си документално.

Всичко, което не се хареса на родители се оспорва и обжалва. За годините на моята учителска практика се срещнах с родители, които не осъждат виновните постъпки на децата си, претендират за оценките им, настояват да се заобиколят правилата за тяхното дете. Недоволстват от поглед, жест, дума, крият неуспехите на децата зад личното отношение на учителя. За радост тези родители бяха изключения и не ми дават основание да сложа под един етикет всички настойници. Както е и с учителите.

Контролът и камерите няма да решат проблема. Камерите не са средство за защита, а инструмент за шантаж на учителя. Много училища имат камери, които работят без прекъсване. Биг Брадър до полуда. Добре ще използваме камерите като превенция за лошо отношение към децата. А ще позволим ли аналогична употреба за агресивното, невъздържано, неуважително, пренебрежително, иронично, обидно отношение на ученици към учители. Или тях ще ги приобщаваме, а учителите ще наказваме и уволняваме.

Уважаеми родители, ако се страхувате защо пращате децата си на училище и в детски заведения? Като искате да наритате учителя в ъгъла, дали си давате сметка, че той в повечето случаи дава на детето ви това, което вие не му доставяте – грамотност и знания, за които не ви остава време, морал и принципи, които толкова често не ви вълнуват, че дори и любов, от която мнозина са оперирани?

Учителят трябва да е мислещо, свободно и креативно същество. Контролът реже всяка от тези характеристики. Сковава и лишава децата от пълноценното общуване с прекрасни учители. Родителското подозрение към учителството е пагубно. Образованието и възпитанието на децата е общо задължение, отговорност за родителя и ангажимент за учителя. Решението не в надвикването с обвинения, а в пълноценното взаимодействие и партньорство тях.