Иво Райнов
Преди седмица под мой пост в ФБ заклокочи интересна дискусия за учебното съдържание, което тийнейджърите трябва задължително да научат.Гледните точки бяха почти конфликтни. От едната страна „училището ми губи времето като ме насилва с ненужни знания“. От опониращата позиция „училището дава обща култура, задължителна за всеки интелигентен човек“. Няма да взема позиция, защото като част от българското училище нося както слой образователен мухъл, така и лъч от светлината на знанието.
Предъвкваният вече десетилетие „нов“ закон за средното образование прави опит да помири и двете позиции. Въвежда две степени на гимназиално образование – задължителна до десети клас и пожелателна в единадесети и дванадесети.
Втората е с избираеми курсове – съобразно интереса и духовните потребности на всеки учащ. Там всеки решава дали да учи и какво да учи. Няма насилие, няма погубено време, няма смачкани интереси. В първата степен, обаче, изучаваното съдържание е задължително за всички ученици и училища. Задържа личния интелектуален полет, но формира задължителен минимум знания. Такава е практиката на обществата с най-успешните образователни модели.
Само, че проблемът в родното образование въобще не се свежда до избираемостта и личната интелектуална свобода. Той се корени в девалвация на образованието като ценност и тотално сринатата мотивация на българските деца да учат и знаят. До преди няколко години по лъскавата фасада на родното образование личаха само пукнатини. Днес вече се виждат откъртени отломки, които заплашват да сринат цялата фасада.
Постиженията в нашето училище не просто спадат, те се сгромолясват с тътен, който уплашено крием. Съвсем не ми хрумва да сравнявам знанията на днешните ученици с техните връстници от преди десет, да не говорим двадесет години. Сравнявам ги с предната година и се ужасявам. Не сравнявам последните гимназиални класове, където всеки имал ясни интереси и протестирал срещу насилието да учи задължителни неща. Сравнявам резултатите в клас, който завършва основно образование, за който и в бъдеще е предвидено да се учи задължително за всички съдържание. Приемете примера за експеримент. Два последователни випуска поставени пред един и същи тест. Само за една година разликата в знанията на учениците, приети в профилирана гимназия, се равнява на повече от една единица!!! Преди година в теста, направен в три водещи паралелки е постигнат среден резултат 4.47. Преди седмица същите по профил, но година по-малки по възраст паралелки посигат 3.53. Нищо не е променяно – нито съдържание, нито методика, нито формат или задачи в теста.
За пръв път ми се случва цели паралелки да не могат да достигнат дори добър резултат на срочно контролно. Още по-зле е, че за пръв път ми се случва паралелка от много желан профил да има срамния резултат от 2.92 на същото това контролно. За да охладя апологетите на свободният учебен избор ще кажа, че тук не става дума за обща култура, а за елементарни познания върху географията на…Европа. Децата не могат да познаят европейските страни на карта, не знаят техните столици, вярват, че Балтийско е езеро на Балканите, че Атлантическият океан огражда Европа от изток, че Бодензее извира от Алпите, че Каспийско море е на Балканския полуостров, че Балатон или споменатото Каспийско море са континентални ледници, че в Европа има тропичен климат и савана, че на юг Европа се мие от Индийския океан. Не разбират българското значение на научените на чужд език думи, нямат елементарна пространствена ориентация и въобще не могат да разсъждават върху назубрени факти. Кое от гореспоменатите констатации е училищно насилие от ненужни знания?
С новия закон се обсъжда ново учебно съдържание. През есента бяха проведени дискусии с учители по почти всички предмети. Без география, която според образователните чиновници е „последната дупка на кавала“ като хорариум и административно внимание. На проведените дискусии чиновническата реформа е отрупана от критика, която нито е чута, нито споделена от самовлюбените администратори. Посоката на смислена реформа могат да посочат само тези, които всеки ден срещат ужаса от деградиращото българско образование. Вместо това най-виновните за секналия детски интерес към знания, чиновници и университетски преподаватели, сочат посоката. Естествено към задънена улица, защото както се вижда от горния пример нито олекотените учебници, нито избираемостта в изучаваните дисциплини ще възстанови тотално погубената мотивация за наука. Демотивацията не започва в единадесети клас, а много по-рано – никне от пародията на първите външни оценявания и се затвърждава от разбирането, че знанията не са път към успеха в България.
Реформата няма да реши нищо. След нея ще имаме още по-леки учебници и още по празни детски глави. А това няма да зарадва дори апологетите на интелектуалната свобода в училище. Празните глави нямат интелектуални приоритети.