Иво Райнов
Уморих се да губя! Не пари, нито състезания. Уморих се да губя човеци, души, невинност, младост, надежда… Уморих се да губя себе си. Ето децата ми пак заминават и отнасят нещо от мен, надявам се. Нещо градено дума по дума и ден след ден. Дори да съм най-несръчният „зидар“ все някаква тухличка съм успял да оставя.
Тухличка, върху която да се издигне доброто, честното, чистото, човешкото, креативното, свободното, вдъхновеното… А после децата си тръгват заедно с тухлите и отнасят всеки от тези духовни темели. Сигурен съм, че тухличките ще останат задълго и върху тях ще се въздигнат човеци, творци и мечтатели. И въпреки, че ще остане нещо от мен, децата ми няма да бъдат тук. Не защото не искат, просто не им достига нашият въздух и нашият хоризонт е по-нисък от мечтите им. Страшно е да признаем на глас, че децата си тръгват заради нас. Тук е нашият свят, но не е техният. Ние сме го позволили от страх и примирение. Те са пораснали с мечтата да го напуснат.
Знаете ли колко пъти по четири години вече въртях и колко деца загубих. Повече от 100, включително и собствета ми дъщеря. Сто души, в които старателно влагах тухлички на доброто, чистото, човешкото… Толкова тухлички, отнесети къде ли не – в Америка, Германия, Австралия, Хаваите, Англия, София. Времето не ми върна нищо, защото въпреки годините светът ни е все тъй тесен, въздухът потискащо задушен, а хоризонтът под нивото на мечтите им. Не казвам, че не сме искали да променим скапаната действителност, но не ни е достигала смелост и усърдие. Или достатъчно приятели, може би последователи, искрица лудост, която да запали барута на на недоволството. Всички сме тленни и грешни и не можем да преместим рая между табелите на Ловеч. Можем далеч по-семпли и постижими нещо, например да им подарим шанса да избират. Простичко казано поне мъничко да преместим оградите, в които са ни затворили, да пуснем свежест в застоялия въздух, да вдигнем хоризонта поне до нивото на по-непретенциозните мечти. Да им дадем смисъла да си дойдат и перспективата да желаят обратния път. Не всички, някои, защото днес прогонваме и тези някои.
Казвам, че се уморих да губя. Не, че се отказвам. Нито да редя тухлички в душите, нито да се боря срещу задушаващите граници на застоя и смазващо ниския хоризонт на местните мечти. Казвам, че се уморих да губя човеци, души, невинност, младост, надежда… И не искам след четири години да си мисля, че съм подарил още един нов мандат на тези, които гонят децата ми. Животът ми превали във взиране в залези и необратими раздели.
Уморих се да губя, но не и да бъда мечтател, жаден за изгреви. Не ми остана живот да ги чакам. Този път ще ги поискам докрай. Дано да имам съмишленици в похода. Настрадах се на изгубени тухлички, човеци, души и вдъхновени млади мечтатели.
Загубата ни тежи. Но трябва да се обърнем към себе си. През многото етапи по 4 научихме ли ги да се борят за постигане на мечтите? Не. Те са просто потребители. Защо трябва ние да им осигурим хоризонта? Смятам, че нашата задача е да поставим „тухличките“ и да ги научим сами да се катерят и зидат до покрив. Така ще се чувстват удовлетворени и съпричастни като „забият“ отгоре националния флаг.