Иво Райнов
Бях решил лятото да пиша свежо и усмихнато. Но и в сезона на веселите изживявания и вечната младост бродят тъжни истории. Тази история я срещнах случайно и неочаквано. Отдавна знам, че житейските послания не се перчат пред очите ни и не нахълтват зломно в нашите мисли. Те са тъжни като лицата, които ги споделят и печални като думите, които ги носят, пристъпват плахо и не молят за подслон в душите ни. Посланията са набързо завити в нечия болка и влажни от трудно сдържани сълзи. Най-често „изтичат“ от разтворено сърце и тежат като дълго носено бреме.
Белоградчик е малък и все по-празен град. Двучасова обедна разходка в широкия, колкото човешка длан център е достатъчен за да срещнеш всеки от и без друго топящите се познати. Така вчерашния ден почти ни сблъска с отколешна приятелка на Цеца (от близо 25 години моя съпруга).
Една от тези, с които се знаят още от времето, когато не им стигали думи, та изразявали жестовете с онези умиляващи бебешки прегръдки. Разбира се днес зряла жена, вече преминала петдестете и натрупала дебел опит в многобройни житейски уроци. С всяка година виждам очите и все по-тъжни, а думите, натежаващи от меланхолия.
Поговорихме десетина минути. Грижата не слезе от лицето и, а усмивката така и не посмя да се представи. Каза, че сега е малко по-щастлива, макар това да не се разпознаваше в нито една мимика или жест. Сигурно защото разбираше, че малкото парченце щастие, дошло с дъщерята и невръстната внучка, ще си отиде съвсем скоро.
С мъка разказваше за тежката орисия най-близките мъже да са далеч от жените, които ги обичат. Човекът, който е нейна домашна опора от години изкарва парите за прехрана в Гърция, а зетят отскоро тръгнал да търси бъдеще за своето семейство в Англия. Вече се устроил и в скоро време щял да прибере и тях – дъщерята и внучката.
Беше и трудно да отговори на баналния въпрос „Как си?“.
Сподели, че никога не е била по-добре финансово, защото парите от Гърция са повече от достатъчни за удобен живот. Спомена, че са направили прескъп ремонт на белоградчишаката къща, но се чудеше кой ще се възползва от инвестираните в десетките хиляди левове подобрения. След родителите, които вече е загубила, най-близките хора са тези – двамата мъже, момичето и малката внучка. И ако тяхната съдба е да живеят в чужбина, кого да обича тук.
Не спомена, че Белоградчик и България и отстиват все по-вече. Разбрах го в тъжните паузи между думите. Но каза, че вече го е решила, когато младите се устроят и стъпят на крака и тя ще замине за Англия.
Разделихме се с философската констатация, че парите не могат да напълнят живота, нужна е и любов. С Цеца се отправихме към едно от малкото местни кафенета, а по краткия път си мислех, че привързаността към Родината свършва тогава, когато любовта емигрира.
Преди седмица срещнах в Ловеч стар приятел. Живее повече от десетилетие в Америка. Спомена, че въпреки времето все още тъгува, защото тук е оставил остаряваща майка. Заради нея си идва всяка година. А след майката? Дали ще има повод да се връща, когато най-обичаните хора вече ги няма? Приятелят сподели, че не всички са като него. Някой въобще не мислят за България. Дали пък не са точно хора, на които не е останал никой, когото да обичат в България?
Най-добрият ми приятел от тинейджърските години се ожени в Турция. Минаха три или четири лета, в които все по-рядко се виждаме. През зимата почина баща му. Остана единствено майката. Тя все още е повод да си идва от време на време. С нея ще си отидат и причините за завръщане в Ловеч, сигурно и в България.
Любовта към България не е абстракция и чувство по дефиниция. Тя е човешка връзка. Не случайно думите Родина и роднини имат здрав общ корен. Роднините са Родината. Те са ни дали всичко, включително и основанията да обичаме България. Без тях не ни остава почти нищо за обичане – съсипана природа, бедност и тежък живот, мерзки политици, ужасяваща социална несправедливост, тържество на посредствените, покварени обществени нрави и чалга, чалга, чалга…
Та сигурно така приключва България. Когато не ти остане някой, когото да обичаш и доживяваш живота си без Родина, но с материален статус и душевно спокойствие. България е просто една 110 хилядна квадратна територия. Без българите тя е само парче земя. А с милионите, които са прогонени в чужбина и всеки ден губят последния, чрез когото са обичали тази балканска земя, бавно свършва и България.
Това се премълчава…не може да се коментира 🙁