Павлин Иванов
Понякога се радвам, че не знаете истината, такава, каквато е. Понякога съм щастлив, че не си задавате въпроси, отговорът на които би ви променил като личности. Веднага.
Така е по-лесно и безметежно. Подскачате по вълните на живота като хартиена лодка в бурно море, безропотно, безкритично, наивно. Защото така е много по-лесно – не изисква усилие, труд, мисъл, действие.
Констатирате, че хората бягат от градовете ни и напускат завинаги държавата. Измисляте си куп оправдания, които медиите са ви набили в главите.
Замислихте ли се поне веднъж, че българите, които бягат, просто не искат да живеят с българите, които остават тук?
Не искат да имат общо с посредствеността, сплетните, овчедушието, раболепието, ниския интелект, близкия хоризонт, мечтите опиращи до елементарно задоволяване на физическите нужди.
Не искат повече да живеят с хора, които не искат нищо повече от някаква си работа и жизнен стандарт на бълхи.
Напускащите не бягат, те се спасяват от морето лицемерие и пошлост, за да запазят поне малко от собственото си достойнство и човешки ценности. Знаят, че са неканени гости в чужди държави, но въпреки това, зарязват всичко тук и започват на чисто.
Не са само парите, нормалността и уредеността на чуждите държави причината, макар това да е първосигналното и лесносмилаемо обяснение.
Уважението към собствените си личности и стремежа за запазване на остатъците от малкото останали истински човешки черти, които в територията ни липсват.
Днес за пореден път се запитах – какво правя, струва ли си изобщо, на кого му пука ..
Отдавна истината не е важна. Няма смисъл да бъде търсена, а не дай боже намерена. Никой няма полза от нея, защото тя, такава каквато е, причинява единствено цинично разголване на един свят, който иска да си остане непроменен, парцалив и безпътен.
Светът е съставен от личности, за всяка от които има определена роля. Раждаме се различни, живеем по различни начини, изповядваме различни идеали, преследваме различни цели.
Основната, но пагубна движеща сила днес е да не се забъркваме в неприятности. Не искаме да напускаме комфорта на личното си мизерно битие, за да не загубим и него. А истината, фактите, нямат значение и без това никой не иска да ги ползва, осмисли и коригира процесите като следствие.
Повсеместно е. Навсякъде и във всичко.
Започнах да разбирам хората, които тихо, без шум напускат територията. Не са им толкова важни парите, общественото положение, социалният им статус. Важно им е да не се докосват повече до бълхите ядящи жива плът и цапащи всичко по пътя си.
Бълхите не разбират това, не се замислят, защото все още има много жертви, донори, към които да се присламчат и да консумират на воля. Те не разбират, че без донори, умират, неспособни да оцелеят в един конкурентен свят на интелекта, мисълта, знанията и уменията.
Дали ще бъде вечно така? Дали вечно ще има жертви, от които да се смуче?
Не знам. Надявам се да дойде критичният момент, когато бълхите ще изпаднат в шок от липсата на топла кръв и жертва, приела животът си без цел единствено за донор.
Кога?
Когато просветне, а това време, рано или късно, с добро или с лошо ще дойде!
Лошото е, че сред напускащие има и немалко количество „бълхи“, от които ме е било срам неведнъж по време на престоя ми в Германия. Разбира се, те напускат по свъвсем други причини, съизмерими с живота и стандарта им тук.