Иво Райнов
Бай Бори живее в Белоградчик. Престарял ерген, който цял живот е угаждал на страстните си увлечения към гастрономията и хубавите жени. Кара нерадостна старост, приютен в едно мазе без елементарни удобства. Бай Бори е философ. От тези, дето и да ги режеш и да ги дялаш и да ги байцваш остават жилави и непреклонни. За всяка тема има поучителен съвет, а за всеки въпрос – не търпящ възражение отговор. Срещнах бай Бори по Коледа. За тридесетина минути изсипа неизброимо количество морализаторски напътствия. Разпита дъщеря ми, дали участва в антиправителствените протести и заклейми мръсниците, които мътят главите на децата.
Посрещна с недоумение нервната ми забележка, че всъщност младите хора се борят за доброто на всички и почти съчувствено ми каза, че нищо не зависи от обикновените хора. Тъй като продължих да го притискам с аргументи, Бори философски изложи познатата теза, че „сме съсипали държавата през последните две десетилетия“. И победоносно ми показа полуразрушения телефонен завод, някога гордост на Белоградчик, днес символ на упадъка. Въобще не прие моята информация, че заводът е разбит от своя приватизатор, един от бившите директори от времето на социализма. Дори скалъпи бързичка легенда, че „нещастният човечец“ бил единственият, който се противопоставял на разгрома, ама понеже в „тази държава няма закони“ и „никой не пита простосмъртните“, „едрите риби си подреждат блатото както им е угодно“. После махна с ръка сякаш за да пустоса обречеността на обикновените хора и пое към своята маза. Също като човек, който е изчерпал смислените аргументи, но въпреки липсата на козове е убеден в своята непогрешимост.
Бай Бори е кисел старец, обиден на целия свят, че животът е отминал. Разбирам го, макар да ме дразни с упоритата си илюзия, че притежава крайната истина. Но е дребен в безпомощността си и безобиден в опитите да натрапва своята философия върху тесен кръг сподвижници в залеза на живота. И ако беше изключение бих посрещнал с усмивка кипежа на едно сърдито старче. Само, че бай Бори е синдром на придобитата интелектуална недостатъчност. И всъщност хора като бай Бори са я придобили – от ежедневните малоумни брътвежи на политици, от тъпанарските статии, от анализи и интервюта, внушаващи безнадеждност и комплекси. Всеки ден е отровен с подобна зараза.
Например днешния. Започна със сеанс по телевизионна хипноза от Мая Манолова, която полетяла на крилете на глупостта приспива аудиторията с внушения колко по-добре живеем през последните шест месеца. Чертаеше такива светли хоризонти след четвъртата година на откраднатия мандат, че напълни душата ми с комплекси за политическа слепота. В обедния час Волен Сидеров ме засипва с плюнки и прозорливи квалификация за изчерпания ми мозък, вродената ми глупост и просто неповторимата ми човешка тъпотия, че той е спасението дори, когато иска да покаже онази си работа пред достолепна френска дипломатка или просто налага несимпатичен полицай. В късният след обед Бареков поема щафетата и веднага поставя на съмнение умствената ми адекватност щом не разбирам, че той е един политически Херкулес, който ще измие лайната от всеки обществен обор. Накрая каца една социологическа сова, която директно ми казва, че сигурно съм малоумен щом не разбирам, че въпреки обществените протести коалицията на червените фесове расте с всеки ден и само след няколко седмици ще прехвърли 100% обществено одобрение. Сякаш чувам гласа на бай Бори, който ми припомня, че съм едно нищожно болтче, от което не зависи нищо и което може само да скърца доживотно в отредената му вече конструкция.
Да, бай Бори съвсем не е просто едно сърдито старче. Той е серопозитивен, който разнася синдрома на безпомощността от глава към глава. Докато синдромът на придобитата интелектуална недостатъчност покоси всички. Чак тогава ще можем да проумеем пророчески думи на бай Бори – в тази държава нищо не зависи от простосмъртните.