Св. Валентин Трифонов – влюбеният господар на лозята

Цветозар Цаков

Свети Валентин или Трифон Зарезан? Това е въпросът. Макар и да не е застъпен в нито едно Шекспирово произведение, той се превръща в основната дилема на българина в средата на февруари. Въпросителната коя любов е по-силна – тази към любимия човек или тази към виното – търси своя отговор от хилядолетия и няма възгледи скоро той да бъде еднозначно намерен. Поне на територията на нашите родни Балкани, където страстите и силните напитки винаги са на висок градус и вървят ръка за ръка, в радост и тъга. Но може би подобен отговор просто не бива да бъде търсен и не може да бъде даден.

Подобна теза лесно бихме извели, ако хвърлим само бегъл поглед към корените и народопсихологията на балканеца, обезсмъртени в музиката. Ако изключим революционните песни, над 90% от останалото народно творчество е неразривно свързано с любовта и виното. Или с любовта към виното. И дори още по-надълбоко – с любовта след виното.

„Ако ми изпиеш девет ми бъчви со вино, яз ке ти дойда у вас на гости, юначе“, заявява многозначително лиричната героиня в една популярна македонска песен, а финалът и остава отворен и свободен за интрепретация. Друг герой на народните мелодии и ритми приканва своята възлюбена да му „сипне винце“, коварно омайвайки я с убеждения, че е „девойка , мари, убава“. Пък и да не е толкова убава, ще стане – след втората кана с червения гроздов елексир. Алкохолът, както е добре известно, сближава хората и ги прави по-красиви. Поне за миг. Разбира се този миг на наслада крие опасност от тежък махмурлук, но това са рисковете на живото предаване… пардон, на живота. И в двата аспекта на празника. Но какво е живот без риск? Нещо като Къци без момичетата на късмета. Или по-лошо – Милко Калайджиев без мустак. С една дума – скука. Еднообразие и застоялост. Кой твърди, че идилията е хубаво нещо?

Българинът е склонен да разнообразява живота си и в най-трудните моменти – с нещата от своя не лек бит (и въпреки него). Има ли по-хубаво нещо например от празник на виното, който в същността си не се различва особено от коя да е пиянска вечер, с тази разлика, че човек съвсем „легално“ и със солидно алиби може да се напие, без да бъде обявен за пияница. Има разбира се – два празника на виното в рамките на 14 дни. Едва изтрезнял след 1 февруари, нашенецът е готов отново на 14-ти да отдаде почитта си към светеца и мъченик Трифон, за когото в общия случай не знае почти или напълно нищо. И разбира се, без дори да подозира, че отдава почит на някого. Виновникът за този толкова обичан празник по нашите земи всъщност е съвсем реална личност, живяла в средата на трети век. Свети Трифон е роден в Мала Азия – в град Апамия, провинция Фригия. Област, която се смята за една от прародините на лозата и съответно на виното. Едва 17-годишен той си спечелва салава на лечител, след като изцерява дъщерята на римския император Гордиан III. Наследникът на Гордиан обаче – Деций Траян, е върл враг на християнството. Той заповядва всички по-тачени светци да бъдат изправени пред съд и да се отрекат от вярата си. Сред тях е и Трифон, който не пожелава да стори това и през 248 година сл. Хр. бива екзекутиран, чрез посичане с меч, с което се превръща в мъченик. Смята се, че духът му е пазител на лозята и затова в деня на неговата смърт (1 февруари по стар стил, 14-ти по нов) част от православните християни празнуват Трифон Зарезан. Празникът се среща още като Зарезановден, Трифун Чипия, Трифун Зарезой, Трифун Пияница. На този ден всеки притежател на лозе трябва да „зареже“ – независимо от времето навън, хубаво е поне две-три клонки да се клъцнан, за да е богата реколтата наесен. Следващите два дни, наречени във фолклора „трифунци“, се почитат за предпазване от вълци. Тогава жените не режат с ножици, за да не се разтваря устата на вълка, не плетат, не предат и не шият. Приготвят обреден хляб и след като раздадат от него на съседите, слагат залъци от хляба в кърмата на животните – за предпазване на добитъка и хората от вълците.Свети Трифон е известен само на Балканите и то главно там, където живеят българи и гърци. Въпреки това историята на почитания от католиците на същата дата Свети Валентин е покъртително сходна с тази на нашия Трифон. Нещо повече – двамата светци са живяли по едно и също време. И двамата са били лечители и загиват като мъченици и е твърде вероятно те да са били един и същи човек. От което следва, че вероятно ние празнуваме не кой друг, а просто един почерпен Свети Валентин, чакащ своята любима да му сипне поредното винце. А може би западният свят на 14 февруари се прекланя пред опиянения от любов Свети Трифон. Асоциацията между средата на февруари с любовта и плодородието датира от древни времена. В календара на Древна Атина, периодът между средата на януари и средата на февруари е бил известен като месец Гамелион. Той бил посветен на свещения брак между Зевс и Хера. Всъщност светците с името Валентин са били двама – единият от Рим, а другият от Терни в Италия. Предполага се, че единият е бил свещеник който сгодявал двойки, въпреки забраната на римския император Клавдий II Готски, поради отклоняването на войниците от служба, и затова бил екзекутиран на 14 февруари 269 г. сл. Христа. Най-напред празникът Свети Валентин е обявен за честване за 14 февруари от папа Геласий I около 494 г. Първата регистрирана асоциация на Свети Валентин с романтичната любов датира от 14 век в Англия и Франция, където тогава хората вярвали, че на този ден птиците се ухажвали.

14 февруари в България е и професионалният празник на археолозите. Това е най-натовареният ден от годината за тях, тъй като за мнозина труженици на историята се събират три празника в един ден, а последиците от това на сутринта могат да бъдат пагубни за българската археология, както и за производителите на шкембе чорба, особено на места с голяма концентрация на археолози.