Преди седмица с Павлин Иванов посетихме Центъра за настаняване от семеен тип в квартал „Младост“. Нова сграда с инвестиция по европейската програма „Човешки ресурси“ , нова услуга по проект „Нови възможности за деца и младежи с увреждания в община Ловеч чрез предоставяне на социални услуги от резидентен тип“ по оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“. Жилището е открито през миналата година с подобаващ медиен шум и преекспонирана гордост.
Въпреки, че помня добре анонсите, разлиствам медийните публикации и си припомням, че „жилищата ще осигурят на децата условия максимално близки до семейна среда“.
Още на входа съм разколебан. Портата е заключена с катинар и трябва да позвъним за да ни отворят. Силно ме притеснява факта, че деца живеят заключени като в клетка. Социалните работници ни обясняват, че някой от децата са с тежки умствени проблеми и рискуват да ги изгубят, ако е отключено. Тук си спомням съпротивата, която оказаха хората от съседните блокове срещу строителството на центъра. Въпреки техните подписки сградата бе изградена, но както виждам намерен е удовлетворителен модус вивенди и центърът съжителства безконфликтно с хората от квартала. Въпреки това ме натъжава участта на деца, обречени за живеят заключени зад телена ограда (по-късно става ясно, че голямата част от децата въобще не излизат, само три учат). Заключената ограда съвсем не пречи живущите наоколо да знаят за битовите проблеми на центъра. Всъщност точно техен сигнал провокира нашето посещение.
Около година след пускането в експлоатация сградата е в недопустимо състояние. Влагата е проникнала на много места, мазилката е надигната, а на места дори паднала. Мирише на мухъл. Нямам идея, дали при поставянето вратите са били стабилизирани, но сега са изкъртени, между касите и стената зеят огромни дупки, през които може да се провре ръка. Някой от вратите се клатят и трябва да ги подпират за да не паднат. Безсмислено е да обяснявам колко е опасно за децата. Теракотът е поставен очевидно некачествено, на много места е разхлопан, а някой плочки дори се вадят. Още по стряскащо е, че това се търпи в сграда, където част от децата са със сериозни двигателни проблеми. Посещаваме центъра след последния порой. Разказват ни, че от тавана е капало доста по време на дъжда. Макар, че вниманието ми е приковано най-вече от строителните безобразия, не пропускам да забележа и интериора на стаите, в които живеят децата. Представете си дълга, зле осветена стая, в двата на края , на която има две легла. Това е почти цялата мебелировка. Потискащо празна и сива стая, която би депресирала и здрав човек. Но да приемем, че това е европейския стандарт, който е спазен пунктуално при оборудването на помещенията.
За една година последствията от строителната немърливост са очевидни. Ако бездействието продължава само след време ще започнат да падат врати и мазилка, а пълзящата влага ще докара на децата допълнителни здравословни проблеми. Състоянието на Центъра за настанявене от семеен тип в квартал „Младост“ буди редица въпроси. Центърът е открит през февруари предходната година и все още е в срока на задължителната гаранция от фирмата изпълнител. Тъй като приемам, че ресорно отговорните в общинската администрация не са запознати с проблема, обявявам тази статия за сигнал. Още днес официално оформено питене ще бъде внесено в деловодството на Община Ловеч. Моята статия идва около седмица след подобен коментар на Павлин Иванов. Но тъй като имам съмнения, че все още не са взети някакви мерки ще се възползвам от правомощията си на общински съветник за да сезиран господин Пламен Петков, заместник-кмет ресорно отговорен за социалните дейности и госпожа Пенка Николова, заместник-кмет, ресорно отговорен за устройство на територията и бивш директор на дирекция „Проекти и програми“ по времето на пускане на сградата. Надявам се на ангажираност и от третия заместник-кмет, чийто близък родственик бе нает възмездно с управленски функции при изпълнението на този проект. Въпрос на управленска компетентност е местната администрация да потърси незабавна отговорност на строителя и да изиска привеждане на сградата в пълно съответствие със строителните стандарти. Призовавам и Комисията по здравеопазване и социални дейности да извърши теренен оглед на всички центрове за социални услуги в общината и в случай на необходимост да поиска привеждането им в състояние, адекватно за целите на предоставяните услуги.
Проблемът има и морална страна. Ловешка община е национален първенец в предоставяне на социални услуги. За тяхното реализиране са усвоени не малко средства по европейски програми. Остана съмнението, че децата с увреждания, хората с нещастна съдба се използват за привличане на средства, а качеството на социалната услуга и грижата за тяхната битова среда се неглижира.
Да се грижат за хора с нещастна съдба могат само големите сърца. Тези с малките виждат единствено парите!
PS Смятам да отговарям за дейността си като общински съветник по този начин – с конкретни действия и сигнали, които да достигат и до най-високите инстанции. Епистоларния спор в коментари пълни очите със шоу, но не решава ничии проблеми.
Един заместник областен управител (ще го наречем Машо Станков) след редовната оперативка в понеделник, остава след всички, да си поговори с областния управител.
„Шефе, ако знаеш какво сиренце набарах – истинско, от мляко. Тук в една наша мандра го правят. Знаеш аз само истински неща похапвам. И без пари, бе, без пари. То иначе е 10 лв. килото, ама като за нас, като за теб де, казаха ще го дадат по 5 лв. Да ти взема една тенекийка, а? Е го, сега и доматките излизат… ммм…”, подхваща разговора Машо.
Областният управител не слуша, гледа някакви документи и подписва. Вдига поглед и пита: „Ти ходи ли в петък до онова село, да видиш какво става с пътя, дето е пропаднал?”
„Абе тръгнах, ама по пътя спрях на мандрата, дето ти разправям и се заговорихме със собственика и тооо… стана късно. Днес ще ида. Та като минавам оттам, да ти взема една тенекийка или ако искаш две? То какво му плащаш на това хубаво сирене – 5 лева. Еййй, при комунизма беше толкова овчето”, мазничко и с онзи конспиративен приглушен глас продължава да си настоява за сиренето Машо.
„Стига с това сирене, само до сирене ми е сега. Заминавай да видиш там проблема с пътя, вземи с теб и двама експерти и до довечера да имаме доклад”, нервно го прекъсва областният.
„Еййй, шефе, ти пък искаш цялата работа на света да свършим. Едно време на тая сграда пишеше Окръжен съвет. Демек тук хората идват да се съветват, не пишеше Окръжна работилница. Работа и след нас ще има, остави и за другите. Това младите много зор си давате. Ама, айде, сега ги качвам на колата и ще я свършим и тая.”
Привечер Машо нахлува в кабинета на шефа с една папчица и тенекия сирене, ухилен до уши. „Еййй, хубава я свършихме, шефе, днес. Ето ти го доклада, ето я и тенекийката. Осем килограма е. Дай 40 лева и стига си работил, взимай сиренцето и се прибирай, па си сипи една ракийка да видиш какво сиренце е това.”
Областният управител вади 40 лева и ги подава изнервен: „Машо, махай ми се от главата. Само за тънката мислиш.”
След месец бащата на областния среща стария си приятел от казармата, който е и собственик на „една наша мандра”, както я нарекъл Машо.
„Ехеее, Иване, от кога не сме се виждали? Как си, що си? Разбрах твойто момче е станало областен управител. Браво, браво, много се радвам. А дали е харесал сиренето, дето му пратих?”
„Какво сирене? Ааа, да не е онова дето Машо Станков му беше намерил много евтино – една тенекия. Страхотно сирене. Чак не вярвах, че е 5 лв. на килограм.”
„Ама как така 5 лева? Дойде при мен Машо Станков и ми казва: „Дай от твойто сиренце да занесем на новия областен. Така се прави за добре дошъл. А и е наше момче, на Иван – твоя приятел, е син.” Аз му дадох три тенекии, ей така. Викам му, Машо, една за тебе – и две да носиш на момчето армаган. Да даде и една на баща му от мене. И много здраве да му носиш. Мале, мале, серсемин такъв. Верно ли му е продал сиренето? Една тенекия? Значи две си е прибрал, едната му е продал. Еййй, тарикат си беше още като комсомолски секретар, тарикат си остана. Бре, бре, бре… ”
На другия ден областният извикал Машо Станков и започнал да го гълчи: „Не те ли е срам, бе Машо? Да ходиш да просиш по хората, да муфтиш. И на всичкото отгоре да замесваш и мен. То това твойто на нищо не прилича. Та ти си представител на държавата, бе Машо. Какво ще си мислят хората за нас. А и не стига, че си измуфтил човека уж заради мен, ами и ми го продаде това пусто сирене. Платих си, за да ме излагаш.”
„Ееее, шефе, не се коси толкова. Такъв е животът – сега аз съм те пре**ал, друг път ти ще ме пре**еш. А хората… е*и ги хората, те така са свикнали – на никой не му прави впечатление.”
Бай Ганьо е жив. Презареден с новото време. Той е и във властта. Е, не всички във властта са такива. Да не се обиждат достойните, ако прочетат това. Но и една муха в киселото мляко го прави негодно за ядене. Но за жалост мухата не е една.
И така, мухи, разпознахте ли се? Партийни назначения, наши хора на службица или на хранилка, тунеядци и келепираджии. Изпечени в далаверката и тарикатлъка. Некомпетентни, неграмотни и мързеливи. С малко или с много власт. Нищожества с положение. Силни с отразената сила на началниците ви, които в повечето от случаите дори и не подозират, че ползвате имената им за рекет.
Молите сгърчено за тези си службици, с мазни думички, чупене на пръсти и силно навеждане. Друг път вменявате чувство на вина у висшестоящите – „ама аз толкова помагах на изборите, живота и здравето си дадох за тая партия, това ли ми е наградата”. Някога и плашите – „ще разбия структурата, ще разбия партията”. И се домогват до постчето с всички средства. До тенекийката сирене, до касетката домати, до едно агънце, до 5, 100, 2000 или 50000 лева.
Вие сте ку*ви и мутри в едно. По-долна порода от вас няма. Продавате се на едните и рекетирате другите. Гърчите се пред големите на деня и мародерствате над малките. Вие сте масовата проява на модела #КОЙ.
Не ни отвращават партиите, отвращавате ни вие, „партийците”. Защото, която и партия да дойде на власт – вие оставате! И най-страшното е, че не се свените да гледате децата си в очите.
http://shash.bg/partii-partiici-slujbi-upravitel-kelepir/