Отдавна си мисля за нуждата от хубави новини и мисли в постовете от блога. Отминалият петък ми даде малък повод, от който бързам да се възползвам. В ранната вечер бе открита интересна изложба на БТА. В залата на художествената галерия във Вароша бяха изложени фотоси от първите български вестници, издавани преди Освобождението в Белград, Браила, Букурещ. На пръв поглед събитие рутинно, със скромен културен резонанс сред затворения в собствените си мисли Ловеч.
Не беше нито първата изложба, нито нещо невиждано. Но за мен, стаен сред хорското множество на тържественото откриване, изглеждаше някак странно обнадеждаващо. Срещу мен и малко зад шефа на БТА Максим Минчев стоеше притеснено, пораснало, но все така усмихнато момиче. Някогашна непокорна бунтарка от един от моите „Е“ класове, днес регионален кореспондент на националната телеграфна агенция. Та точно в нейните очи видях хубавата новина. Дори се питах дали всички хубави новини са толкова млади 
Добре де, нека разкажа къде е тази хубава новина. Ще започна тривиално. Хубава новина е когато млади хора се връщат да живеят в остаряващият и обезлюдяващ Ловеч. Още по хубаво е когато раждат децата си тук. Едно от онези двеста-триста бебета годишно, които ще бъдат единствените младежи след десетилетие или две.
Хубава новина е когато млади хора получават шанс за смислена реализация и кариера в смачкания от икономическа безизходица Ловеч. Още по-хубаво е когато заемат позиции, които им позволяват да работят за по-доброто бъдеще на Ловеч.
Хубаво е когато млади и искрени хора стават журналисти. Още по-хубаво е когато имат шанса да правят честна журналистика вместо да слугуват на олигарси или партийни мародери. Журналистика за хората, а не демагогия . Защото да работиш за БТА означава да говориш истината (понякога мрачна, тъжна или уродлива) и да стоиш далеч от зловонния популизъм на съвременните медии.
Хубаво е когато първо си човек, а после журналист. Още по-хубаво е когато сърцето ти бие протестно срещу всяка социална неправда или идиотия на българското (ловешкото) ежедневие. Повярвайте през последните години имах доста възможности да се убедя, че нито ментори, нито удобствата на провинциалния конформизъм успяха да притъпят социалната чувствителност на русата кореспондентка. Виждах познатия бунтарски блясък от тийнейджърските години, но вече култивиран, осъзнат и целенасочен.
Хубава новина е когато ти пука. За мизерния живот в линеещия град, За общественото безразличие, за разкапаната държава, за некадърното управление. Дадох си сметка какво неочаквано послание носи изложбата, наречена „Родени свободни“. Да, ставаше дума за онези българи поставили началото на родната журналистика. Но си мисля и колко много пасва това заглавие на едно поколение пораснало през последните десетилетията на псевдосвободата, но отвратено от съвременна България. Поколение, което гръмогласно заяви, че няма намерение да живее по старому. В петъчната вечер порасналото момиче ми изглеждаше като пълноценен представител на това поколение – по възраст, душа и сърце.
На един от фотосите от изложбата видях снимка от уводна статия на вестник „Борба“. В публикацията, писана от големия български политически водач Стефан Стамболов , се казва, че „ народът трябва да излезе освен с физическо и с морално оръжие, а журналистиката може да бъде такова оръжие“. Помислих си, че май е хубава новина и к днешната журналистиката може да бъде морално оръжие, когато се прави от млади и непокварени хора?
Неотдавна порасналото момиче ме просълзи с емоционалното послание, че заради хора като мен си струва да се живее в Ловеч. Аз пък си мисля, че заради млади, непримирими, честни и чисти (не непременно руси) хора си струва да вярваме, че има надежда за Ловеч.
Това също е хубава новина!