Реформация

Иво Райнов

Реформата е много модерно понятие. Вече над 24 години. Оттогава всеки получил трибуна препоръчва реформи. Не остана икономически, обществен и културен аспект от нашия живот, който да не подлаган на „оздравителни реформи“. А държава и общество боледуват ли боледуват. Все по-тежко и мъчително. Реформи, които лекуват другаде са безсилни в България. Значи проблемът не е в реформите, а в реформаторите.

В първото за годината изявление президентът Плевнелиев заяви, че подмяната на политическата класа и рестартирането на системата е опасен мит. Решението не било в революции, а в работещи институции. Странна теза, която като че ли е късогледа за факта, че точно тези институции бавят или саботират реформите. Проблемът не е в институциите, а в тези които ги представляват.

През средните векове започва мощно обществено-религиозно движение, наречено Реформация. То е провокирано от растящата корупция в църквата и изкористяването на чистата човешка вяра. Реформацията се  противопоставя на старите догми и променя социално-религиозното мислене в половин Европа. Реформацията ражда протестанството, което според историците има огромна заслуга за икономическия просперитет в редица европейски общества. Казано на модерния съвременен език  Реформацията осъществява рестартиране на системата.

Е, България се нуждае от подобен тип рестартиране. Не по смисъл и съдържание, а по краен резултат. За да работят институциите трябва да бъдат рестартирани. А за целта са нужни нови хоризонти, нови идеи, нов морал и нови хора. Защото старите не могат да се реформират и двадесет и четири години възпроизвеждат социалистическо мислене.

Институциите не са механични системи. Те работят с познанията, уменията, принципите и морала на хората, които ги представляват. Или по-скоро не работят заради споменатите характеристики.  За да ги накараме да работят трябва да се откажем от едни дълбоко впити в душевността ни социалистически недостатъци.

Да се откажем от обсебващия политически контрол върху институциите. Член първи бе премахнат в Конституцията, но не и в манталитета. Институциите са пренаселени от политически лица вместо от технократи.

Да се откажем от удобния социалистически принцип на връзките и шуро-баджанащината.  В социалистическа България уважаваха не заради личните качества, а поради личните връзки. България отдавна не е социалистическа, но българите плетат обществени мрежи по социалистически.

Да се откажем от убеждението, че политическата партия е печелившия път към кариера и благополучие. Някога членството в БКП бе задължително за да станеш дори и малък началник.  Е,  БКП бе заменено от десетки политически партии, към които продължават да прииждат хора в очакване на служби и лесни пари.

Да се откажем от политическото убеждение, че всичко в държавата е общо и можем да го крадем за собствена облага. След като разграбиха държавата същите тези представители на институциите посегнаха и на европейските пари.

Да се откажем от традицията да четем закона според  джоба на този, който е изправен срещу него. Някога законът бе благосклонен към партийните другари и влиятелните. Днес отново е благосклонен към партийните другари и заможните, ерго влиятелните.

Да се откажем от социалистическото възпитание, че има само едно мнение. Някога соцдругарят натрапваше единствено валидното мнение, споделяно от шефа и малкия началник. Днес партийния другар, шефът и малкия началник рядко си хортуват, но продължават да изповядват единствено вярното мнение, което естествено трябва да бъде натрапено на всяко незначително  човешко атомче в обществото.

За 24 години разрушихме много ценности, но  запазихме всички душевни недъзи на онзи лицемерен  социалистически морал. Нещо повече – вградихме го в системата, институциите, човешките отношения. Затова институциите не работят. Нужна е нова кръв и мислене чисто от социалистически зарази.

Това едва ли е обикновена реформа. Когато не можеш да се самореформираш идва реформацията.