Регионална библиотека „Проф. Беню Цонев” – Ловеч организира среща-разговор с поетесата Румяна Пелова и представяне на книгите „Живей си живота, момиче!“ и „Светлина в раните“  на 16 април (вторник) от 17.30ч. в отдел Заемна

ТВОРЧЕСКА АВТОБИОГРАФИЯ
Казвам се Румяна Пелова и съм родена през 1967 година в Перник, където живея и досега. Твърдят, че една жена, която спокойно обявява годините си е опасна и не се спира пред нищо. Животът ми доказа, че имат право. Имам мечти и правя всичко възможно да ги реализирам. Една от тях е да съм успешен автор.
Поредицата от национални награди ми даде това самочувствие. Но няма да си кривя душата, че най- ценните отличия са ми присъдени от Евтим Евтимов приживе, защото той бе един от поетите, които дълбоко уважавам.
Миналата година пробих и в прозата в конкурс за детска приказка в Ст. Загора, където се класирах на второ място.
Пиша от детските си години. Поезията за възрастни започнах около 16-годишна и не съм спирала и до този момент.
Имам издадени 5 стихосбирки: „Еднорози се любят насън“, „Луната вместо тебе ме целуна“, „Шепот на магнолия“, „Живей си живота, момиче!“ и „Светлина в раните“.
Последната, шеста книга, е с проза и съдържа две новели под обединеното заглавие „В окото на миналото“.
Тук, в Ловеч, ще представя поетичните си рожби „Живей си живота, момиче!“ и „Светлина в раните“.

Вдовишко хоро
Посекли мъжете в онази джамия…
В косите на баба блестяло сребро.
Тя, заедно с другите, с тъмна шамия
танцувала тежко вдовишко хоро.
Хорото безмълвно се виело в двора.
Османците нагло раздавали хляб.
Два рога от месец висели отгоре,
а нямало още дори и обяд.
Жените-вдовици пристъпяли тъжно.
И всяка скърбяла за своя юнак.
За баба тогава в светата окръжност
се спуснал завинаги черният мрак.
Години, години са много изтекли.
И баба отдавна е в калния гроб.
Но тя оттогава и мен е зарекла:
„Бъди, дъще, мъртва, но никога роб!
Бъди, дъще, горда, не скланяй главата,
пред чужди поганци не сторвай поклон!”
В ума ми и днес са на баба словата –
един исторически мъдър закон

Разговор за любовта

Хайде, моето дете,
за любов да поговорим!
Тя е всичко, що расте
връз земята ни отгоре.
Тя е писък на пчели,
сраснали се със цветята.
Тя е болка и боли,
щом се слеем в необята.
Тя е с нас от памтивек –
вино и светлик – магия.
Прави всекиго човек,
щом я в себе си открие.
Хайде, моето дете,
пускам те да я намериш!
Със любов да преметеш
Слънчовите ранни двери.
После ще я раздадеш –
по една троха за всички.
Хайде, тръгвай, тръгвай пеш!
Научи се да обичаш!

Моето детство

Моето детство –
от друг свят наследство,
не ще да яде сладолед.
Спира на място, сред цъфнали храсти,
и киха с червено носле.
Гледа наивно –
самата невинност
прозира зад тези очи.
Назад се препъва, в бързей потъва,
не плаче, а само мълчи.
С нослето си смърка,
с миглите пърха,
потънало в лепкава пот.
Моето детство е бяло вълшебство,
любим, незабравен период.
Но после със внуци
пак ще накуцва
в един кръговрат обозрим.
Моето детство бе пълно кокетство,
а днес е от спомени дим.