Павлин Иванов
Кога ще завали? Кога дъждът ще изчисти нашата България?
Пътувайки по пътищата на страната, доста често спираме, вдишваме, усещаме аромата и свежестта на пролетта. Сетивата ни понякога трудно обработват видяното с очите – толкова пъстри цветове, навсякъде около нас.
Отбелязваме празници. Поздравяваме се. Честитим си. После отново ставаме същите.
Дали сме добри хора? По-вероятно да. Дори и във вечните критици, дори и в дървените философи, дори и в мрачните хора, има душа, която усеща, чувства, трепти.
Господ ни е дал най-ценното – природа, която впечатлява с истинността си. Реална. Можеш да я докоснеш, почувстваш, може да те изпълни с красота и хармония.
Защо не възкръсват душите ни. Защо не се отворят към заобикалящият ни свят. Защо не сме по-добронамерени и позитивни.
Не. Това не са въпроси. Това са заключение.
Иска ми се да завали дъжд топъл, свеж, чист. Искам да измие всичко лошо полепнало по нас по житейският ни път. Знам, че ще се почувстваме по-леко. Измитите ни очи ще видят хубавият свят, пъстрите цветове, зелените хълмове, самотните дървета сред полето. Толкова неща има за виждане. Толкова красота има около нас.
Обичате ли първите слънчеви следобедни лъчи след пролетният дъжд. Аз да! Обожавам ги!
Обичам да виждам как топлите лъчи пробиват бавно и нежно пътя си сред отлитащите тъмни облаци. Това е любимата ми картина. Една приказка, в която съществувам.
Макар и да звучи по детски наивно, знам, че ще дойде денят, когато над България ще завали и бурята ще пречисти всичко и всички. След това ще се покаже слънце. Ще усетим топлотата на лъчите му. Ще вдъхнем мириса на свежа трева, ще чуем песента на птичките, ще видим шарената черга на полето пред нас, ще се възхитим на хълма вливащ се в небето.
Тогава, ще бъдем различни. Ще сме взели животът си в ръце, махнали от очите си прашасалите, счупени, черни очила. Ще разберем какво сме пропуснали вторачвайки се във фалшивите ценности и лица на нашето съвремие. Ще бъдем себе си. Също както нашата природа.
Кога ще завали? Кога ще се покаже слънцето?