Примирението ни прави бедни

Иво Райнов

Не ви ли мъчи примирението? Мен ме задушава. Не моето, собствено. Аз не се примирявам, дори когато остана сам в някоя битка. А това да остана сам ми се случва често. Вбесява ме всеобщото примирение, онази житейска философия и практика, която започва с „да би мирно седяло, не би чудо видяло“ и завършва с „преклонена глава сабя не я сече“. Всеки има право да мери живота в каквото си иска. Мнозина броят дните живот с трохички хляб, малко се осмеляват да ги отмерват с броя на свободните издишвания.

Най-големият проблем на нашето българско съвремие е стъпканата справедливост. Легитимираното безчестие. Оневинената корупция. Не, не е бедността. Престанете да хленчите, че тя е най-свирепият социален насилник. Бедността е следствие, защото достъпа, разпределението и ползите от благата са отредени за малцина. Всичко това се случва не с терор и насилие, а заради масово овчедушие и глупост. И с малоброен, но подъл и шумен политически и социален слугинаж.

През последните години застанах зад няколко каузи за изобличаване и търсене на възмездие за злоупотреби с обществено доверие и кражби на обществени блага в особено големи размери. Обърнах се към силни и влиятелни хора за подкрепа. Някои подадоха ръка, други се разсеяха. Тъжно, но излиза, че кампаниите за публична почтеност си струват само когато съвпадат с личните интереси. Тоест мярката за справедливост зависи от собствените убеждения. Аз пък си мисля, че присвоеното публично благо е престъпление към хората според правилата на обществената справедливост и не се дефинира от собствената ми изгода.

Потърсих съдействие от хора, които заемат позиции в политическата йерархия. Отвърнаха ми с празни обещания и смешни лъжи. Естествен отговор от закостенялата сетивност на старата генерация, която разбира политиката като задкулисна интрига в полза на групов или личен интерес, но не и в подкрепа на накърнената обществена справедливост. Изумително е да виждам колко енергия влагат тези господа в кампании за опозоряване, дискредитиране или манипулация. Истината и справедливостта биха се радвали и на една двадесета от тази греховно похарчена енергия. Но видимо това не се вмества в рамките на политическата им коректност.

Накрая и примирението, което така мъчително ме задушава. Преди дни споделям статия с поредната порция публично изказани истини за умишленото съсипване на ловешката болница. Изразявам нормалната гражданска надежда, че някой ще потърси отговорност. Затрупва ме лавина коментари, от които лъха примирение. Сред хората, подписали песимизма си има овластени, амбициозни и според моите скромни представи решителни личности. Но всички въздишат невярващо. Не питам защо. Наслушал съм се на клишета. „Тук няма държава“, „Корумпираните началниците винаги се оправят“, „Българският съд слугува на крадците“, Гарван гарвану око не вади“. Мама му стара кой е държавата? Кой позволява да го дерибействат корумпирани началници? А пробвали ли сте да притиснете по граждански продажния съд? А ние не можем ли да извадим на гарваните очите вместо вечно да чакаме те са ми да го сторят? Примирение и глупост са ботушите, с които ни тъпче корумпираната прослойка от всякакви негодници – политици, депутати, началници, журналисти, съдии… Всички впрегнати за да легитимират ограбването като угодна на закона дейност. Докато ние смирено клатим глава и се оправдаваме, че няма какво да направим.

Докато позволяваме пред очите ни да блудстват с обществената справедливост ще бъдем бедни. Потъпканата справедливост означава користно разпределение на обществените блага. Малко за примирените и изобилие грабителите. Нашето безсилие е тяхното алиби. А примирението си е чиста проба съучастие в оскверняването на справедливостта.

Та ето това примирение ме души. За него ви питам.