По-страшно от насилието е само безразличието

Иво Райнов

Вчера един клип с агресивна саморазправа в ловешко училище провокира оживени дискусии. Саморазправата на момиче със съученичка, съпроводена с истерични крясъци и заплахи несъмнено изглежда плашещо. За съжаление подобни сцени се случват в училищата и понякога завършват и с по-тежки последствия.

Да, агресията няма място в училище. Знам, че учителите възпитават отношения на приятелство и толерантност. Само, че децата са продукт на социума, в който порастват. С всичките му екстри, които в редица случаи внушават силово налагане на интереси и безнаказаност.

Убеден съм, че училището ще реагира достатъчно строго, дори мисля по-строго отколкото се налага. Сигурен съм, че РУО вече е започнало проучване на случая и ще вземе необходимите мерки. Надявам се социалните служби също да се намесят, защото тези деца имат нужда от работа с психолог.

Не познавам замесените деца, нито съучениците, станали свидетели на разпрата. Но има нещо, което ме шокира повече от агресивната размяна на удари и крясъците.

Апатията, безразличието на съучениците.

Видимо в стаята има поне десетина други деца. В минутите на насилие всички се отдръпват сякаш за да осигурят арена за някакво зрелище. Никой не прави опит да разтърве побойницата и жертвата, нито пък да извести дежурен учител, който да сложи край на сблъсъка. Нещо повече. Когато битото момиче напуска стаята децата избухват в смях.

Като хора, които са гледали поредното действие на познат спектакъл и щедро одобряват с възгласите си главната актриса. Това вече е страшно.

Децата приемат агресията и боя за нормално средство за уреждане на взаимоотношения. Изглежда, че самите те не осъждат насилието. Не проявяват солидарност и загриженост към другарите си. Защото в ситуация на необуздани нерви има реална опасност от нараняване.

Хайде да бъдем честни.

Бой в училище имаше и когато ние бяхме ученици. Но винаги потушавахме конфликтите и разтървавахме афектираните. Държахме се като приятели и ни пукаше за съучениците ни. Спомням си, че така ни учеха вкъщи.

Да, страшно е да виждам деца, които се смеят над побой между съученички.

Деца, които са безразлични към страданието или унижението на другарчето.

Деца, които се страхуват.

Вече писах, че те са продукт на социума. Възпроизвеждат това, което виждат край себе си или слушат в разговорите на възрастните. Утре те също ще пораснат. Дали ще възпитават нещо различно от това, което сме възпитали в тях? Не мисля. И се притеснявам.