Постигнах малко, но не станах Иуда

Иво Райнов

Е, ти с твоите усилия за промяна какво постигна ? Въпросът е към мен и е директен. Абсолютно в стила на момичето. Сякаш виждам в красивите очи една позната тийнейджърска мълния. Тя все така обича да задава въпроси, убедена, че знае отговора. Изстрелва ги с онази тържествуваща интонация, която сякаш те провокира да признаеш, че нямаш задоволителна реплика. Мълчаливо поглеждам в очите и. Разпознавам бунт, дързост, предизвикателство, младежки гняв, но не и злоба или назидание. Сигурно затова не отговарям, макар да не е в моя стил. Отговорът не може да бъде обвит в едно издишване или подреден в думичките на просто изречение.

Една отдавна пораснала тийнейджърка, които учех на доблест, непримиримост и отстояване на позиции. Заразих я с вяра, а тя ми я връщаше с думи и действия. Точно затова е сред хората, към които се чувствам лично отговорен. Имам чувството, че въпросът напира да разкъса буквалния смисъл. Сякаш събира смелост за да постави на съмнение всичко, което съм възпитавал в годините, когато все още са били малки и са попивали послания.

Много има за казване, няма как да стане с бърза размяна на реплики. Колко постигнах? Простият  отговор е  по-малко отколкото исках. На тридесет години мислех, че животът и светът се променят с магическа пръчка. Днес знам, че промените са много по-бавни от мечтите ни, а резултатите твърде дребни за очите ни. В младостта си вярвах, че ще срещна стотици, решени да променят гадната действителност. Животът ме запозна само с няколко от тази порода и с хиляди, готови да се впишат във всяка конюнктура. Разбрах, че морал и принципи не купуват нищо, разменят се пари и влияние. Тогава не признавах компромиса, после разбрах, че има случай когато след него останат пътечки към промяната. Ако онзи изразителен поглед ме пита, дали направих другите като мен ще трябва да отговоря отрицателно. Трудно е да вкарам чуждите души в моята представа за чест, обществена полза и политическа отговорност. Както казва моята събеседничка „политиката е много мръсна работа“.  Няколко чисти съвести не могат да преперат камарата мръсни. Могат да блещукат за контраст и да показват, че има надежда. Ето това със сигурност успях – да не попия мръсотията. Да продължавам да водя своите битки. Непопулярни и с твърде нисък коефициент  за победа.

Постигнах и това, че все още не съм се отказал. А е толкова изкушаващо и лесно. Имах толкова възможности да продам съвест срещу 30 сребърника. Сигурно тогава онези дълбоки очи щяха да питат как станах Иуда. Не, не станах. Останах себе си и това също е успех от онези усилия. Постигнах спокойствие на духа за да мога да гледам без срам очите, които някога съм възпитавал. И да продължавам да го правя с други тийнейджъри. Нима някой ще ми вярва, ако се бях отказал или вписал в мръсни схеми. Това е, толкова постигнах. Големите промени се случват бавно и искат силна обществена подкрепа. Не съм вълшебник, а обикновен човек. Това е по силите ми, да възпитавам кауза и да я защитавам пред очите на своите възпитаници. В онези очи прочетох укор, но не и безверие. Мога да се боря да запазя вярата. Може би тези, които останат с вярата в думите и постъпките ми ще направят голямата промяна. Тогава може отново да погледна питащите очи и да върна отговора.