Поезията на съвременния босненски поет Драшко Сикимич излиза за пръв път на български език в превод на Калина Йорданова и Цветозар Цаков от издателство Егро. И двамата преводачи са от Ловеч, завършили са Езиковата гимназия в града. Калина Йорданова е психолог и преводач, както и автор на проекта за мека стая в психиатрията в Ловеч. Цветозар Цаков наскоро дебютира с книгата си „Винилови души“.

Драшко Сикимич е роден на 22 март 1984 г. в Любине, Босна и Херцеговина, където живее и понастоящем. Периода на войната по време на разпада на бивша Югославия прекарва в родния си град. Има издадени три стихосбирки и два романа. Първата му поетична книга „Хартиени топчета“ излиза през 2016, следващите две – „Драскотини“ и „Костите ми хапят“ – съответно през 2017 и 2018 г.

За творчеството си казва, че думите му идват лесно, защото е изпълнен с въодушевление от самия факт, че пише. Нужно е да забравиш, че си писател, за да си истински такъв, продължава Сикимич. И добавя, че това, което наричаме стил, е просто музика, която сме в състояние да чуем. Мисли, че поне веднъж е уловил щастието, но това се е случило прекалено бързо, за да се запише и изгледа наново.

През 2019 г. Сикимич е сред водещите писатели в надпреварата за литературната награда НИН.

 

Призори

Драшко Сикимич

 

Имахме работна среща:

страховете, сънищата ми и аз,

такъв, какъвто на другите се представях

и сам желаех да се видя.

Никой никому

не вярваше

и никога не би повярвал,

ако по прозореца не заигра зората –

прикотка умовете ни навън,

облече ги в цвърчащи птици

и полъх на вятър;

прободе страховете ми с лъчи,

а от сънищата взе смута.

Какво ли

не се случва

призори?

 

Тя трябва да е вечна

Драшко Сикимич

 

Вчера ходих на църква.

Исус ми каза, че ревнува

от религията, която посветих на теб.

Оплака се Исус,

че него никой толкова не е обичал,

а ужким го обичат

милиони хора.

И им се присмя Исус –

на пренебрежимо малкото внимание,

и на молитвите,

и ме попита: че кой се моли, ако обича?

После добави сам:

Мен, Исуса, ме държат единствено на кръста,

а ти нея си приковал

към всяка своя мисъл;

без кръв и мъки я разпъваш

толкова блестяща,

от нея заличаваш всеки белег на страдание

и грозота в живота.

Разпъваш я по невъзможни начини.

Рушиш преградите около нея.

Изпепеляваш злобата, преди да я докосне.

Времето притихваш, когато отминава:

„шшт“, сгълчаваш го,

„за теб тя не бива да научи,

тя трябва да е вечна“.

Ти толкова си вярвал в нея

за един-единствен ден,

колкото човечеството в мен

за две хилядолетия.