Площад на името на поп Кръстю? Не губите ли мяра, господа!

Жанина Илиева

Сваляйки един мит – за предателството, не търсим ли нови митове. Изчиствайки името на свещеника, не отиваме ли в другата крайност – на героизацията 

Как един площад, по скоро площадче, може да се нарече на името на свещеноиконом Кръстю Никифоров?! Личност, която във времето българинът е свързвал с предателството и за която дядо Вазов изрече в стих най-злъчни думи. Но не за предателството става дума.

В навечерието на годишнина от рождението на Апостола  Общинският съвет в Ловеч се занимава с предложение площадът пред Художествената галерия да носи името на свещеноиконом Кръстю Никифоров. За вносителите му  това е лична кауза, свързана с оневиняване и преобръщане на едни наслоили се мнения и митове  в паметта българска, които са неверни – че поп Кръстю е предател. Битката за оневиняването на поп Кръстю и истината, която трябваше да излезе наяве, започна от Ловеч – защото хората, които повдигнаха  този въпрос са местни люде (Културно общество „Поп Кръстю“ и фондация „Граждани срещу насилието), и защото ангажираха също местни хора и институции с това. Известни културни дейци, историци от столицата (в крайна сметка нещата не стигнат ли до там, дълго се мътят и запъртъчват накрая) припознаха също тази кауза като своя. С издаването на поредица от книги, които снемат обвинението в предателство и дават нова представа за личността на поп Кръстьо, с поставянето на паметна плоча на входа на храма „Успение Богородично“ в квартал „Вароша“, където е служил набедения за предател свещеник, мисля, че Фондация „Граждани срещу насилието“ и видните интелектуалци Васил Колев и неговия брат, поетът Марин Колев, доведоха до успех своята мисия.(Изключвам шепата историци и интелектуалци, които все още не са снели клеймото на предателството от попа.) Обществеността вече прие и отдаде дължимото на поп Кръстю като личност с широк културен и духовен хоризонт, ярък критик на недъзите в обществото и църквата, будител, участник в борбата за църковно-национална независимост.

И точно когато обърканото ни общество, излязло по улиците, тревожно търсейки загубените ценности на демокрацията и общия си идеал,  точно тогава, когато то има нужда да пие от чистите идеи на Апостола, за да се свести и да намери посоката, отново се издига името на поп Кръстьо. И обърнете внимание, неговото име да носи площадчето, което е там, където се кръстосват улиците „Васил Левски“ и „Марин поп Луканов“. И изведнъж  това площадче, което дори не е имало име досега, започва да се съизмерва с тях, делейки общото пространство. Сваляйки един мит – за предателството, не търсим ли нови митове. Изчиствайки името, не отиваме ли в другата крайност на героизацията.   

Не коментирам предложението така, както артистично е отправено от вносителите му – площадът да носи името  „Площад поп Кръстю и приятели” , защото звучи иронично-абсурдно. От гледната точка на непредубедения и незнаещ съвременник това име е по-подходящо за търговска завера или кръчма. Защото малцина са хората, които знаят, че зад „приятели“ стои една общност от интелектуалци-борци за просвещение и независима църква, като Манол Лазаров, Никола Ковачев, Михаил Павлов, Пано Мачугана и Митю Попкостов. Общинската администрация успява да отклони това намерение, трансформирайки срамежливо предложението площадът да носи името „Свещеноиконом Кръстю Никифоров”.

Губенето на мярата е един от признаците на историческата ни деменция. Плоча на храма „Успение Богородично“ и музеен кът на поп Кръстю – добре, плоча на мястото, където е била къщата, в която е живял свещеника – добре. Но и площадче с негово име – не губите ли, господа, мярата. Или количеството ще води до качествени промени – в съзнанието българско нещо ще просветне и българинът ще се почувства за пореден път виновен , че е наклеветил невинния, или пък с паметни знаци ще си измие ръцете за грешките, които е допуснал. Натрупването на тези плочи и знаци не наподобява ли опит да се покатери попа  по снагата на Апостола.

Качествени са измененията вече в самосъзнанието на българина днес. В опита да се оттласне от миналото  не съгражда нови ценности. И тогава идват тези времена, в които по думите на гениалния Ботев – българинът не вижда  добро ли, зло ли насреща иде. Притъпяването на сетивата за чест, достойнство, национални идеали са диагноза за моралната устойчивост на обществото.

Ако в началото на битието човекът е подредил нещата – небе, земя, и по този начин от Хаоса е направил Космос, днес българинът модерно пренарежда света, така че да не се разбере кое е добро и кое зло, кое е истина и кое лъжа, кое служи на паметта и кое на други цели.