Обществото на съкрушените мечти се разпада на отмъстители

Иво Райнов

Толкова вярвахме, че се рестартираме. Като общество на надеждата. Преди 29 години. Споделяхме общи мечти за свободна и богата държава. Деградирахме до общество на омразата.

Как стигнахме дотук?

Ще е вярно ако кажа, че сценаристите ни развращаваха, но няма да е честно ако премълча, че ние се оказахме податливи на развращаване.

За тези почти три десетилетия пораснаха не едно, а цели две поколения. Едното наричат изгубено в прехода, а на другото присвояват енигматичното определение „алфа“ поколение. Лесно се пресмята, че за това време около 2,5 милиона български тийнейджъри са преминали границата на зрелостта и са се превърнали в потенциално активни млади хора. Трудно е да се каже колко от тях са емигрирали. Сигурно поне половината. Въпреки всичко милион са тук. Приблизително 1/5 от хората в активна възраст.

Достатъчно, за да искат промяна, достатъчно за да възпират водачите, поели в грешна посока. Нищо подобно не се случи. Всъщност получихме това, което възпитахме или оставихме държавата, обществото, семейството, дори училището да възпитат – задоволени, но апатични или озлобени и агресивни хора.

Още през първите години допуснахме жаждата за богатства да надделее над усещането за социална справедливост. Взирахме се в западните богати общества и вярвахме, че ще постигнем същото охолство само за няколко години. Позволихме върхушката от тоталитарния период да разграбва икономически ресурси.

Никому не бе потърсена сметка, никой от виновниците за съсипването на страната и живота на поколения не бе наказан.

Не се възпротивихме, когато целенасочено изтриваха ценности. Приехме за нормално правото да бъде потъпкано в името на безогледното натрупване на капитали. Мутрите се превърнаха в пример за подражание, а мутресите в приемлива „професия“ за жадните за разкош момичета.

Преразпределянето на блага с брутално потъпкване на справедливостта стана устойчив процес. Сменяха се формите, в редки случай ползвателите. Парамиди, масова приватизация, РМД-та. Посветените ставаха все по-богат и нагли, масата все по-бедна и сърдита. Все още имаше надежда. Наричаше се ЕС и вървеше в комплект с очакването, че върху главите ни ще се изсипе европейска манна и за едно десетилетие ще заживеем като германеца, холандеца, французина…

Европейските пари се изсипаха, но усетихме твърде малко от тяхното благоденствие. Огромен ресурс потъна в касичките, наречени „обществени поръчки“. От там в сметките и джобовете на богатеещите от зората на демокрацията кръгове. Корупцията стана обществено търпима. Милионите за земеделие се оказаха достъпни за стотина посветени. Милиардите за строителство се разпределят между едни и същи фирми.

Политиката загуби смисъл на работа в полза на общественото развитие, превърна се в канал за богатеене. С всяка нова партия или вълна навлизаха пълчища от хора убедени, че е дошло време да грабят ресурси. Отдавна няма каузи и политическа хигиена. Безпринципното политическо съвкупление е масово средство за икономическо задоволяване. В секса му казват промискуитет , в политиката – прагматизъм. Далаверите отдавна нямат цвят, нито свян.

В първите години насилваха справедливостта, после я превърнаха в държанка. Всичко се случи пред очите на безучастното общество. Богатите станаха достатъчно богати за да приласкаят в леглото си съд и прокуратура, за бедните остана да плащат сметките от неспирните им забавления.

Престъпно забогателите си купиха медии, в които се героизират.

Истината и моралът нямат достъп до тях. Техните медии перфидно показват, ерго убеждават, че успехът принадлежи на пладнешките разбойници, чаршафните приятелки, приближените до властта, перачите на пари… Вече притежават всичко – парите, недосегаемостта, медийното лустро.

Усещането за правила и правов ред отдавна е под упойка. Почти никой не се свени да пристъпи по-дребни или по-значими норми. Лекари точат здравната каса с мними изследвания и процедури, пътни полицаи прибират подкуп, социални работници отклоняват средства от програми, директори изсмукват държавни бюджети, учители и университетски преподаватели пропускат занятия, данъчни работят като финансови защитници на бандити, синдикалисти злоупотребяват със събрани от членовете средства, надзиратели търгуват със затворници, полицаи покровителстват канали за дрога и проституция, таксиметрови шофьори въртят курсове с изключени апарати, занаятчии работят на тъмно и не плащат данъци, безработни получават помощи и бачкат нелегално…

Но всички недоволстват срещу корупцията в държавата и политиката.

А корупцията е еднакво уродлива – и малката, и голямата. Наскоро ми разказваха впечатляваща история за бивш иманяр, който дълго време не зачитал закона, а впоследствие се вживял в ролята на обществен моралист и защитник на правото. Обществото ни страда от изкривяване, че собствените прегрешения са простими. Но крещи срещу чуждите. Мълчаливо прескача правилата в името на лични интереси, но сочи с пръст другите, които го правят. Не признава своя вина, но обвиня всички останали.

Справедливостта и надеждата отстъпиха място на омразата и злобата.

Обществото няма ценностни устои, а загуби и общоприемливи ориентири. Материалната задоволеност на западния свят се оказа непостижими за огромна част от българите, убедени, че им се полага, вместо да се замислят, че се постига с усилия. Излъганите надежди си търсят виновници. Ловът на виновници винаги е злобен, креслив и отмъстителен. Връзките на солидарност са се разпаднали, мечтите вече не са общи. Обществото се фрагментира на групи и индивиди, които не търсят справедливост, а възмездие.

А без чувство за справедливост и усещане за ред преследването на възмездие може да бъде страшно.