Иво Райнов

Все по-често се улавям, че общувам с примирението. А толкова години го гоня от мислите си. Става все по-дръзко, идва все по-близо, шепне все по-изкусително. Преди време щях да му кресна, да му тропна с крак, да го подгоня. А сега го пускам до себе си, слушам го и дори си мисля, че може би нашепва истини. Как се нарича тази придобита толерантност? Мъдрост или умора? Едва ли е мъдрост. От години съм се разделил с илюзиите.

На 20 е идиотски готино да си наивен.

Всъщност наивността е химена на душата. Разкъсва се само веднъж и с болката се изживяват много заблуди. Та мъдростта или поне осъзнаването дойде, когато изгубих наивната вяра, че гадостите на живота хукват уплашено стига да се появят добрите герои. Някъде тогава осъзнах, че гадните не само остават, но и печелят следовници. Кому да се сърдиш, съюзът с гадните обичайно е печеливша комбинация, а не рядко дори бинго.

Не вярвам и умората да е сред клакьорите на примирението От десетилетия водя битки, които знам, че не мога да спечеля. Не ме умориха нито синините от толкова получени удари, нито самотата в обречените сражения. Свикнах да бъда самотен в думите и изоставен в действията.

Кому да се сърдиш, животът е един и вероятно е по-добре да го изживееш нахранен и възнаграден. Мимолетна частица от безкрая, а после всички гнием еднакво.

И праведните, и гадните завещават на времето по една торба кокали. Така сме устроени хората, че взрени в тленността едни търсят спокойствие, а други смисъл. Та този смисъл и неговите непресъхващи каузи търся толкова време. Не се уморих да търся, но се разколебах, че не намирам. Времето натрупа години по лицето ми и засипа със сняг косите. Но не, не усещам дори един физически намек на старостта. Чувствам се в добра физическа кондиция и с почти тийнейджърска душа. Но се усещам нравствено остарял.

Чувствам, че служа на принципи от друго време, че дружа с морал от различна епоха. Струва ми се, че приличам на пастор, който проповядва отдавна захвърлена вяра. Моите мухлясали ценности. Любов, почтеност, етика, солидарност. В очите на днешните са смешни архаични сантименти. Свикнаха с модерното удобство на егоизма, изгодата, конформизма. Очите се пълнят с блясъка на скъпи играчки, сърцата с привързаност към тези, които ги доставят. Идеалите са мъртви, тържествуват апетитите. Душите мълчат, крещят нагоните. Добрите нрави са престарели и демоде, почти колкото синайските скрижали.

Страшно е да остарееш нравствено – шепне примирението. Някога не го чувах, даже го пъдех. Сега общувам с него и все по-често си мисля, че е право.