Павлин Иванов
Има дни, в които не ти се поглежда човек. Не искаш да знаеш повече нищо. Таиш в себе си и скръб и гняв. Чувстваш се безсилен и обречен. Виждаш, а не искаш да приемеш, че случващото се е възможната и единствена реалност предпоставена от човеци, без човешки черти.
В дни като днешния, всичко премълчано в миналото, сякаш те настига и те пита: Защо не беше упорит човече? Защо се отказа да се бориш? Защо сте такива хора?
Нямам отговорите. Имам празнотата.
Всеки от нас в този мрачен ден е изгледал, прочел, слушал за трагичната нощ. Твърде много смърт. Ненужна, без война, без природно бедствие. Смърт, посетила ни заради нас самите. Поради системно неглижиране на фактите, поради бездушие, непрофесионализъм, пошли обвързаности, корупция. Всичко това просто убива. Убива по много.
45 жертви в катастрофата на Струма, 9 в старческия дом, 254 от ковид. Само днес, само в тази нощ.
Твърде много смърт.
Много пъти ми е идвало да крещя от безсилие. От обида от двуличието и пошлостта на винаги безотговорните лица от екрана на телевизора. И ей Богу, наистина и аз и много хора сме опитвали да преборим системата на бездушие и нечовечност. Всеки е полагал огромни усилия, но почти винаги ударът в дебелата и здрава стена на безотговорността и нечовечността е била по-силна от волята, знанията и упоритостта ни.
Тази сутрин, както много българи, гледах различни репортажи, мнения, събеседници. Този път даже не бях шокиран от фактите – изпратени десетки сигнали към компетентни органи за опасностите по нашите пътища през годините, опит за дискусии и нулев интерес от страната на властите, независимо как се казват хората в тях.
Видях на телевизионният екран едни хора, в края на силите си да се борят срещу държавата и нейните служители, за да станат пътищата ни поне отговорящи на минималните изисквания за безопасност. Експерти разказаха за своите напразни усилия да привлекат вниманието, да бъдат чути, да бъдат обсъдени техните предложения за безопасността, здравето и живота на всички ни.
Видях и гняв, но видях и съвсем малко останали сили в тази неравна и обречена борба с тежката некомпетентност на властите, независимо кой са те.
Не знам какво трябва да се направи. Знам само, че цената на човешкият живот днес се измерва от обществото единствено в число ковчези.
Виждам под всяка публикация за починали от ковид тъпи усмивчици и неадекватни емотиконки. Поставени от живи и здрави хора.
Виждам често, под публикация с факти за трагичен инцидент „ами така им се пада като са тръгнали ..“.
Не разбирам кога загубихме уважение към живота. Кога се помислихме за безсмъртни, вечно здрави и недосегаеми.
Не приемам днешните факти, че загубените стотици животи са просто числа. Дори животните губейки близък тъжат и плачат. А ние? Подигравателни усмивчици или просто примирение. И на всеки би трябвало да е ясно, че зад днешните събития стоят множество човешки съдби – на жертвите и техните близки, но и на тези, създали поредната възможност за смърт в болниците, по пътищата, в старческите домове.
Не ми харесва този свят. Не ми харесва студеното бездушно приемане действителността. Не ми харесват тъпите и неадекватни коментари на зомбитата. Не ми харесва липсата на каквато и да било смислена реакция от страна на нашия народ.
Но истината е, че този свят, тази държава или град, сме си ги създали самите ние. И само ние, ако имаме разума и волята да се променим вътре в себе си, само ние можем да променим настоящето и бъдещето ни като нация и народ.