Немската и Езиковата са синоними на любов

Иво Райнов

Вчера фейсбук преливаше от поздравления за празника на Езиковата. Бяха първите нотификации, които прочетох след пресичане на сръбско-българската граница. По-старите генерации бяха подели поздравленията на датата, неизменно празнична през техните ученически години. По-младите следваха вълната на езиковско доверие. Въпреки, че поздравите бяха подранили (защото Езиковата празнува днес) звучаха мило, носталгично и влюбено. Както може да обича само възпитаник на Немската и Езиковата.

Често пиша статии за Езиковата и понякога получавам критики. За престорен романтизъм и пресилен дух. Има моменти, в които започвам да се съмнявам, дали не рисувам въображаем свят на спомени и преживени истории. Кратки съмнения, които бързо биват изтривани от топло събиране на випуск, неочаквана среща, поредния празник или  сгряващо съобщение от някой оценил времето на хълма години след дипломирането. Със сигурност има хора, които не са успели да вдишат от магията. За тях думите дух, общност, Езикова не са изпълнени с носталгично съдържание. В края на краищата всеки обича по различен начин.

Духът и магията не се раздават в класните стаи, не се вписват в бележниците. За тях не е отредена графа в никоя диплома. Те се разписват в сърцата. Който отвори сърцето си получава късче от тях. За дълго! Завинаги!

Може да завършиш Езиковата и да си тръгнеш без нишка назад. Без носталгия, без топлещи спомени, без истински приятелства. За някой времето горе на хълма е просто стъпка, преживяна със спестена емоция. Годините ме научиха, че този хора са по-скоро изключения. Защото огромната част от хлапетата, пораснали на дикисанския хълм си тръгват татуирани сърцето. Научени на различни уроци, но един задължителен. Научени да обичат!

Немската и Езиковата са синоними на любов. А любовта има толкова много проекции. Любов към знанията, любов към езиците, любов към приятеля, любов към гаджето, любов към феста, любов към общността на класа или тази на випуска, любов към пиесата, любов към учителя, любов към това свято място, само защото те прави различен, посветен и целеустремен за цял живот.

Любовта съвсем не е лесно признание. Понякога закъснява малко, друг път с години. Докато започнеш да обичаш безсънните нощи в подготвашкия клас, гадните контролни, дългите домашни, забележките в бележника, наказанията за провиненията, прекомерните изисквания на някой от преподавателите…

Тежкото вчера, без което никой не би имал слънчевото днес. Когато осъзнаеш, че най-истинските приятели са тези, с които си седял в една класна стая или си купонясвал вечер в пансиона…

Когато фестът, пиесата, бягството започнат да ти липсват. Тогава се връщаш с нетърпение на празника и виждаш себе си в момичетата и момчетата от езиковската пиеса,  споделяш поредната годишнина от своя отдавна завършил випуск и с наслада губиш часове в спомени. И ти се струва, че обичаш всичко – старата сграда, новите стаи в общежитията, стената, Червеното, Стъпката и разбира се побелелия учител.

А любовта е взаимна, защото няма учител, който да не пази някое градусче топлина към порасналите деца, които е „отглеждал“. Повярвайте, зная го по себе си.

Съдбата ме прати късно в това училище, но ме научи да обичам по езиковски. Най-вече децата, които растат пред очите ми. Професията, училището, хълма и всичко, което налива смисъл в нарицателните Немската и Езиковата.  Вече двадесет и една години.

Годините, прекарани в Езиковата зареждат с любов, приятелите от гимназията даряват любов, а спомените от хълма връщат към онова изпепеляващо чувство да обичаш. За цял живот! Както го можем всички, докоснати от Немската и Езиковата!

Честит празник и още много любов!