Нека бъде фест!

Иво Райнов

Ранната пролет на 1995-та. Стълбите към втория етаж на гимназията са блокирани от насядали деветокласници. На предпоследното стъпало плаче Мира Дудевска. Защото не може да влезе на фестивалната вечер. Първият ми спомен от езиковския фест, със сигурност ще остане неизличим. Задно със  “Smells like teen spirit” и “Zombie”, които като актуални хитове разтърсват сцената на театралната зала.

1997-ма. Ирка, Петко, Иза, Калин и Форката са подложени на близо едночасов кръстосан разпит от учителския съвет за намеренията и гаранциите, които ще поемат за предстоящия фестивал. Обиден от посегателството върху ученическия фестивал Калин свири с гръб към публиката по време на двете вечери.

Моят първи клас е обзет от фестивална  еуфория през 1998-ма. Галя спретва гласуване сред подгответата, които естествено избират 10 Е за организатор на фестивала. Венета си играе на асоциации с Джоузеф Хелър и пише „скандалния“ анонс за феста „Кой е Италия, защо е Хитлер, кога ще е Фестът?“.  Давам идеята журито да бъде заменено от общо гласуване и вестничето с талона от изпълненията се разпродава като топъл хляб.

Випускът на втория ми клас е поставен пред тежка дилема през 2002-ра година. Компетентните служби заявяват, че театралната зала е опасна и организаторите спасяват фестивала като го пренасят в кино „Тракия“. Фестът за пръв и последен път напуска храма на Езиковата. Сред най-ревностните организатори е Иваничка (от моя клас), която прави забележителен дует с Мартин Бранков. На сцената се качват цели две училищни групи и правят впечатляващо живо шоу.

В следващия ми клас попада очарователната Нел. Миньонче от Белене, колкото красива, толкова и талантлива. Година след година помита фестивалната конкуренция и печели първите награди. През 2005-та година я разревавам до сълзи, защото и забранявам да отсъства от училище, независимо, че е участник във всяка от вечерите. Никога не намерих възможност да и се извиня. Ако сега четеш, Нел, приеми разкаянието ми!

През 2009-та вече поддържам сайта „Атлантида“. Опитвам широко да отразявам всички събития от живота на гимназията. Правя първи опити за видеоанонси на фестивала, а моя очарователна репортерка е Мони Вълчева. От същата година започвам да пълня ФБ профила си с клипове от фестивала. На сцената е легендарната „Агресия“, която свири на живо почти всяко парче.  Цецо, Гошо, Косача пленяват със стил меломаните и женските сърца.

Година по-късно на сцената е новата група „Feldown”. Рокаджии до мозъка на костите си. За моя радост основана от две момчета от моя клас – Къло  и Бобо.

През 2011-та журито се завръща, а странно как попадам след неговите членове. Неда и Станислава разчупват щаблона на вечерите по випуски и ги посвещават на различни музикални стилове. Първата е за феновете на попа и рапа, а втората за пристрастените към твърдия звук.

През 2013-та на сцената се осмелява да се качи учител – Ивайло Генов. Фестивал на невероятното приятелство между класовете от випуска и новата  традиция вечерите да завършват с общи песни.

Следващата година попадам в окото на тайфуна. Заедно с Радина Попова сме първите учители, които деликатно се включват в организацията на фестивалната проява. Кризата отблъсква спонсорите,  а организаторите прибягват към самофинансиране чрез тематични базари. За пръв път фестивалната организация включва още едно музикално събитие – коледния концерт, а общността отваря сърцето си за нуждаещите се. Сред организаторите, на сцената и пред микрофона отново са момичета и момчета от мой класа, този който ще завърши само след месец.

2015… Поредният фест започва утре…Аз пак съм в схемата и стискам палци прекрасните момичета и момчета от випуск 2016 да направят своя невероятен фестивал. За него ще разкажа в следваща статия.

Двадесет години, а помня толкова много от фестивалната еуфория. След две десетилетия всичко е същото. Пак три вечери. Пак себераздаване и изморителни часове рисуване на декори. Отново жива музика и истински професионализъм. Пак музикално разностилие и забрана за чалгата. Упорита традиция, която покосява умовете и сърцата на поредния випуск, щом достигне единадесети клас. Съдейки по спомените и аз съм сред покосените. И изобщо не съжалявам.

Нека бъде фест! Нека бъде дух! Нека бъдем общност!