Иво Райнов
Водих спор с мой добър приятел. Провокация се оказа скорошна статия, в която анализирах профилирането на ловешките училища и нуждите на местния пазар на труда. Събеседникът разгорещено настояваше, че проблемът не е толкова в профилирането, колкото в липсата на изградени лични умения и най-вече предприемачески. Това за него е първороден грях на ловешкото (българското) училище. И понеже училището оживява чрез своите ученици и учители близко до ума е, че вината за осакатените умения трябва да бъде преписана на учителя.
Там точно се загнезди спорът. Моят опонент е импониращо интелигентен човек, но далеч от ежедневието на образователната система. Попил е „мантрите“ на съвременното обществено мнение, за което учителят е много виновен – за знанията, уменията и ценностите, с които децата приключват училище. Далеч съм от идеята да оправдавам цялото съсловие. Учителството е средностатистическа общност. В нея има и слаби професионалисти, случайно попаднали хора, наемници за едната заплата.
Та нима всички лекари, юристи, инженери, икономисти, управленци, търговци … са от безупречно качество? Сред учителите има несравнимо повече всеотдайни сърца, защото в тази професия без сърце не се получава. Та точно тази армия всеотдайни сърца е посветила живота си да направи от българските деца истински хора, да ги научи на знания и ценности. Мечтае да ги научи да летят високо и да успяват.
Липсата на предприемачески умение сред българските младежи е факт, който не бива да бъде отричан. В масовият случай младият човек у нас не може да бъде бизнес предприемач, социален предприемач, културен предприемач, семеен предприемач. Предприемачът е иноватор, креативен ум, нестандартен мислител, човек с ясна позиция и готовност за премерен риск. Да, този профил млад човек почти не се създава в българското училище, но вината е най-малко в преподавателя. В хода на спора се опитах да обясня, че българското училище сякаш е програмирано да създава социално апатични и екзистенциално зависими хора.
Програми, стандарти, изисквания определят рамките на учителска дейност. Свободата е малко, защото на изхода се очакват предварително зададени резултати. Децата се явяват на олимпиади и състезания, където не се толерира творчество, а се проверяват предварително заучени факти. Напускат училище с матури, които във всеки свой компонент (затворени, отворени въпроси, конструиране на текст) очакват да бъде възпроизведена механично заучена информация. Няма казуси, няма задания с практическа приложимост, нито тестове за креативност.
Успелият при тези правила е зубрачът, който се е превърнал в такъв след дванадесет години интелектуално „рендосване“. Да отворим учебниците, препълнени от понятия, определения, дати, числа, имена. Изобилие от факти, които тренират до виртуозност механичната памет. В учебниците задачи от предприемачески характер, в какъвто и да е аспект, почти няма да открием. По тези учебници учат българските ученици, по тези учебници преподават техните учители. По същите учебници ги мерят и на изхода – учениците за знания, учителите за свършена работа.
Още от малките класове изискванията на учебните програми и държавните образователни стандарти приучават децата да наизустяват. Тренираната памет е важен помощник в човешкото израстване, но тя се нуждае от надграждане с практически умения, свобода за творческия дух и интелектуалното израстване. От малкото училище, през средния курс и до гимназията учебните програми и изисквания слагат неизменен акцент на механичната памет и пороя факти. Това научаваме децата, ако не вярвате извадете ги от стандартната ситуация и ще видите тяхната безпомощност.
Преди година водех часовете по „Свят и личност“ на един от дванадесетите класове. Тъй като предметът позволява, провеждах часовете като дискусии, с широки възможности за творческо мислене и интелектуална свобода, с поглед към скорошната реализация. В някаква степен провокирах младежката предприемчивост, обърната към предстоящия живот. Във всеки от часовете имах само няколко активни полемисти.
Всички от групата на по-буйните и дори проблемни ученици. Брилянтните момичета с безупречните шестици по всички учебни предмети мълчаха страхливо. Сигурен съм, че щяха да бъдат пунктуални, ако исках да ми разказват текстовете от учебника. Апропо, днешните ученици наричат „разказвателни“ все по-голям спектър от учебни предмети – история, география, биология, физика, химия, философски цикъл. Така чувстват учебниците, изискванията, изпитванията, тестовете. Да, така порастват без интелектуална свобода, с потиснат пиетет към творчество, с ограничени умения да управляват живота си, да предприемат смели ходове, да правят изпълними житейски планове. Затова възпроизвеждат – в живота както в училище.
Нашето училище наистина създава зубрачи вместо предприемачи, но това не е грехът на учителя. Учителят работи по предписания. Може би на времето или обществото, които така и не успяват да родят културни и политически визионери. Апропо, не са ли те също предприемачи, макар и социални?