Начало на Смесеното училище за чужди езици 15 февруари 1950 г.

Людмила Брънекова

На 15 февруари отбелязваме 69 години от възобновяването на интензивното изучаване на чужди езици (френски, английски и немски) в сградите на Американското девическо училище в Ловеч, закрито с указ №1145 на Президиума на Великото народно събрание от 2 август 1948.

Като безспорно свидетелство, че  обществото на България в годините след Втората световна война има потребност от чуждоезиково образование звучи казаното в Доклада на Министъра на просветата до Министър-председателя от 16 август 1948 г.: ” Очевидна е нуждата и ползата от откриването у нас на нов вид гимназии, гимназии за чужди езици, с което постепенно да се задоволи стремежът на нашата прогресивна народна младеж към системното и основно усвояване на един чужд език и чрез него опознаване историята и културата на съответния народ…

Организирането на гимназии за чужди езици е трудна работа… Съществено условие, за да бъдат изградени на здрава основа гимназии за чужди езици, е още при откриването им да се подберат учители чужденци. Те трябва да бъдат добре подготвени, както в педагогическо и методическо отношение и в идейно-мирогледно. Сиреч да бъдат прогресивни хора, каквито има и то не малко на брой и във Франция и в Германия. За да бъдат привлечени такива учители и възпитатели чужденци, необходимо е да им се предложат значителни удобства и облаги – значително по-висока заплата, отколкото на съответните учители в народните гимназии, безплатно жилище в общежитието, храна, отопление, осветление и пр.” (ЦДА-София,ф. 145, оп.11, а. е.13, л.138).

Година и половина след този доклад, на 15 февруари 1950 г. заместник-министърът на народната просвета Петко Иванов тържествено открива Средното училище за чужди езици с думите:“ Няма програма за учебната работа, няма учебници. Всичко вие ще създадете!“ Сред приетите ученици е и Мария Бъчварова-Чебуракова, която завършва през 1954 г. френския отдел на гимназията. В публикувания през 2008 г. автобиографичен разказ “Първите и аз“ тя разказва за своето пристигане в Ловеч и за първите впечатления от новото училище.

„Беше студена февруарска нощ. Влакът спря на гара Ловеч и една върволица, безформена и дълга, от около 200 деца, поехме в снега. Всеки тътреше своя дребен багаж, а по-едрия натовариха в каруци. Сред олющени куфари и денкове се мъдреше и моят кош. Замръзналият сняг скриптеше под краката ми, но вървях напред в куп с всички, шумно и възторжено. Някой се подхлъзваше, падаше и прихвахме в смях, спирахме да отдъхнем и пак поемахме. Тесните калдъръмени улички, оживени от необичайната шумотевица, ни поемаха и водеха към нашето училище. Къщите просветваха под електриката на уличните стълбове, а от комините се стрелкаше бял пушек. Някой извика: „пожар“. Пуснах багажа и любопитно се вторачих.

„Пожар“, „пожар“, поеха всички възбудени от неочакваното зрелище, с което ни посрещна Ловеч. Пламъците не стигнаха до небето, нито пък къщата изгоря. Един комин бълваше огън и като факел пронизваше сумрака и това като че ли беше събитието, което отбеляза началото, към което бях тръгнала. Това прехвърлям в спомените си и до днес. Поличба?

Питам се половин век по-късно, но за училището, както за мъртвите ,,или добро или нищо“. Беше ни се паднало да унаследим бившия американски колеж. С мисионерски ентусиазъм през 1880 година пастор Чалис отбелязал началото на бъдещия американски колеж. Нямало е нито сграда, нито учители. Пасторът просвещавал своите възпитаници в малки частни къщи.

Десет години по-късно пристигнала госпожица Кейт Блекбърн и мисионерското училище на пастор Чалис прераснало в американски колеж. Мисията ѝ на пръв директор била да образова културни и възпитани български момичета, според изискванията на времето. Програмата била светска с изучаване на всички общообразователни предмети и на религия за смирение и вяра в Бог. Имало е и извънкласни занимания според личните желания на девойките като: естетика, музика, театър, танци, бизнес, изучаване на допълнителен чужд език, спорт, ръчен труд, готварство… даже актуална политика с новините на деня. В часовете по ръчен труд изработвали цветя и украшения, а след това продавали с благотворителна цел. В празничните дни минавали през града с бели ръкавици под звука на лъскави фанфари.

15 февруари 1950.

Стъпихме тук, на това място да учим също по светска програма и също религия, за да станем образовани и смирени хора, вярващи пак в бог, макар и по-различен. Като в хазарта, едни губят,  други печелят. Сега ние бяхме от печелившите. Ще огласяме ловешките улици без лъскави фанфари и бели ръкавици, но мощно с „Интернационала“ и по прозорците едни хора ще ни се усмихват и ще ни се радват, а други, скрити зад пердетата ще стискат зъби и ще процеждат: „Ето ги комунистическите вълчета!“ Така ще ни кръсти радио „Свободна Европа“.

Училище като училище, малко овехтяло, но къде ли по това време имаше нови училища. Руините из страната все още напомняха за наскоро отминалата война и ние бяхме щастливи, озарени от нещо ново, към което трябваше да вървим. И това училище трябваше да ни подкара натам. За това имахме всичко. Класни стаи, театрален салон с пиано и дебела плюшена завеса, гимнастически салон с шведска стена, двор с по две игрища за волейбол и баскетбол, библиотека, та даже и църква с пиано, която никак не ни беше нужна. Тя сега беше преобразена и имаше съвсем друг вид. После ни дойдоха и учители французи, немци, англичани, сред тях и българи. Руснаци нямахме, ако изключим една-две бройки белогвардейци.

Построено на хълм, училището се белееше отдалеч, отпред с каменно стълбище, масивен парапет и голяма входна врата,  наполовина остъклена. Предишните ги нямаше, сега тук бяхме ние. Училището макар строено като за американски възпитаници, напомняше съвременна сграда, с намеци от миналото. Архитектът вероятно беше повлиян от старинния Ловеч.

През улицата пък беше пансионът, обкръжен с желязна ограда, а откъм града основите му обхващаха хълма високо нагоре и свършваха в дебел каменен зид като на сериозен, впечатляващ манастир или нещо подобно на средновековен замък. От него надолу  Осъма все течеше, а над него като бяла нишка Покритият мост на Кольо Фичето свързваше двата му бряга. Отсреща се издигаше „Стратеш“, хълмът, обсипан с цвят на люляк, „Вароша“ с прихлупени къщици и виещи се лозници, с калдъръмени улички, по които беше кръстосвал самият апостол Левски. А сега тук бяхме ние, хлапетата на бъдещето и аз заедно с тях. Явно нямаше никакво време за губене.

Набързо ни подбраха в два випуска от осми и девети класове и ни подкараха към хранилище, което ще ни отгледа верни и предани на народната власт. Ще гледаме в небосклона, ще броим звездите и ще подскачаме да ги достигнем. Отскоците ще бъдат различни, кой как може, едни като мен ще скачат със собствени сили, други, добре изтласкани, ще се издигнат високо нагоре. Френските класове бяха най-големи. Кой тогава ти разбираше от английски. Всеки искаше да учи френски, ами дипломатически, пък и международен. Навсякъде се търкаляше този език, от „мерси“ до надписите по гари и влакове.

За мен изучаването му започна с „ne pas se pencher en dehors“, надписът, който предупреждаваше пътниците за опасността да не се навеждат навън. Немските класове пък никак ги нямаше. Как ли не ни кандърдисваха да се прехвърлим в тях, лееха се сълзи и сополи, но не и не. Омразата към немците така ни беше гипсирала, че не ги искахме нито тях, нито езика им.

Голяма обработка падна, никой не искаше да чуе за тия чудовища, нали те изтезаваха Зоя Космодемянская, нали те същите бяха обрекли на смърт Ани Франк, нали те убиваха…

Последва голяма обработка и проблемът придоби съвсем друг вид, трябваше да се знае езикът на врага, врагът, който продължаваше да дебне, зъл и яростен. Как иначе щяхме да го победим, ако не знаехме езика му, слабостите му, трябваше да проникнем във всяка фибра на тялото му, да го изучим до мозъка на костите му, та като стане нужда, да го хакнем в гръкляна и да го унищожим. Борбата продължаваше, какво пък трябваше да се назлъндисваме, нали затова бяхме дошли тук да учим за да побеждаваме врага. Пък имаше и Ернст Телман, Клара Цеткин… Те бяха от добрите немци. Така се намериха някои по-самоотвержени и се оформиха две немски паралелки…“

Така в Ловеч се  създава една добре функционираща система за изучаване на чужди езици, повлияна в голяма степен от традицията на Американското девическо училище, която образова и възпита поколения млади българи, включили се в общественото, културното и стопанското развитие на страната.