Кина Стойчева
Наско Софика /с ударение на О – Сóфика/
Наско Сóфика се появи през пролетта на 1961 в едно от дюкянчетата на Покрития мост. Настаниха го там на един стол зад вехто бюро, върху което се виждаха няколко отвертки, клещи, лампички, жички някакви. На южната стена на малкото помещение, над главата на Наско, се постави ценоразпис – за отстраняване на еди-каква си повреда в радиоапарат – еди-колко си стотинки.
Само за дни из махалата се разтича боязлива мълва – Наско е бивш лагерист от Белене, освободен през 1959 поради закриването на концлагера, полежал година и нещо заради лудост в психодиспансера на известната ловешка психиатрия, където е бил превърнат в укротен безопасен гражданин. И до още неща се добра мълвата малко по-късно: Някъде 1953-54, докато Наско бил студент в МЕИ, в родното му село Дренов подхванали акция по убеждаване на несъгласните да влязат в ТКЗС, между които несъгласни бил и дядо му. Заизтезавали човека – били го, драли го, в геран го давили, заплашвали го, че ще сторят нещо лошо на внука. Намерил се някой да съобщи на Наско за тези работи и той по спешност се прибрал в Дренов. Налетял на мъчителите на дядо си не само с думи. Смазали го от бой. Оставили го почти труп. Милостиви комшии побързали да заколят овца и увили кървавото нещо, което представлявал Наско, в прясно одраната й кожа. Оживял. Позарастнал. И – хайде в Белене да прави диги.
Била съм на 15 през1961. Наско го помня така: Към 30-ина годишен, висок, с отлично телосложение, с правилно интелигентно лице, с изправен гръбнак и леко приведена, обръсната глава, мълчалив, вглъбен, винаги сам, странящ от хора.
Хората си носеха радиоапаратите при него, всеки ден можеше да се види да влизат клиенти. И защо не, след като заплащаха жълти стотинки? От Градския съвет удържаха от приходите за наем на помещението, а каквото останеше, стигаше за четвърт хляб и сто грама евтин салам или сирене. Случваше се и за толкова да не стига, защото ако някой човечец донесеше купчинка чаркове, от която не можеше да се събере работещ радиоапарат, Наско мълчаливо я изхвърляше през прозореца в реката и даваше на клиента като компенсация стотинките от чекмеджето.
По обяд, винаги точен, Наско излизаше от работилницата, за да хапне и да се поразтъпче. Най-първо отиваше до Дълбоката чешма, където измиваше старателно ръцете си със сапун и ги изтриваше в бяла носна кърпа. През прозореца го виждах да влиза в хлебарницата срещу нас, после кръстосваше улицата и посещаваше бакалницата. Отиваше до чешмата и присядаше на високия бордюр, където изяждаше четвъртинката си хляб с нещо в нея. Пиеше вода и тръгваше с бавна стъпка по нашия тротоар. Ако чуеше на брат ми обоя или моята цигулка, спираше се да слуша. Аз побързвах да прекъсна упражнението, за да му дам възможност да се обади. Обаждаше се, като изсвирваше с уста със своя изумителен музикален слух част от Бетовенов концерт или симфония. Един път го изчаках да изкара целия ре-мажорен концерт за цигулка. Грешка нямаше.
Така приближавахме душите си.
Имаше приятелка Наско. Анка. Запознали се в Психодиспансера към нашата лудница.
Анка била натирена в ловешкия лагер да работи нещо като готвачка – да сипва по черпак в канчетата на каторжниците от помията, представляваща полусварени обелки от картофи и остатъци от зеленчуци. Била тя там свидетел на какви ли не жестокости и отвратителности – побои, умъртвявания, гаври… виждала как гладуващите обречени скришом побързвали да сдъвчат някой намерен корен, буболечка наблизо пълзяща.. , един път и остатъци от конска леш – копита, ги видяла да огризват като същи хиени. И полудяла.
Анка имаше съпруг. Той разказал на баща ми за лудостта й и колко много се тревожел да не би тя да се хвърли да се удави от моста. Затова, излезела ли Анка от квартирата им, той тръгвал след нея, държал се на стотина метра назад и внимавал да не я изпусне от очи.
А тя излизаше само за да се види с Наско. Нужни са си били. Фатално нужни. Веднъж ги видях. Тя мина покрай дюкяна му, той изчака тя да се отдалечи, остави дюкяна отворен /какво ли имаше за вземане?/ и тръгна след нея. На двеста метра след нашата къща нагоре срещу течението на реката къщите по нашия ред свършваха и улицата беше отделена от коритото с висок зид. Там се спираше тя, той я настигаше. Стояха безмълвни един срещу друг, без да се докосват, той я гледаше в лицето с мъка някаква, а тя, безучастна сякаш, не вдигаше погледа си по-високо от брадичката му. Това беше тяхната любов.
После по обратния път тръгваше най-напред тя, на стотина метра след нея – и той. Когато тя преминеше отвъд моста, мъжът й, който чакаше скрит на една от верандите на моста, тръгваше след нея. Бързо я настигаше и двамата се прибираха в онази тяхна квартира.
Такъв помня Наско Софика. С ударение на О.