Моля, не пипайте моста!

Илия Чилев

Целият дебат за Моста е противоречив. Кой е дал разрешение за преобразяването на моста през 1981? Дали това не е било грешка? Дали не трябва да се поправи тази грешка? Да гледаме към миналото, към настоящето или към бъдещето? Към кое минало да гледаме? Усеща ли се духът на миналото в една нова сграда? Възможно ли е един обикновен човек да се индентифицира и припознава в една сграда? Да има или да няма тераса на разширението?

 

Няма човек от Ловеч, който да мисли, че покритият мост над река Осъм, който свързва старата с новата част на града е дело на архитектурния гений Колю Фичето. Този мост отдавна е изгорял в пламъците на историята, но сегашният му вариант е построен по подобие и в стила именно на него. Съществуват исторически документи и чертежи по които е правена реставрацията. Търсен е духа на дървената фасада, смесен със силата и устойчивостта на бетона. „Мост между миналото и бъдещето“, ако искате. С това казано не, смятам, че тази реконструкция е била наложителна и неизбежна, тъй като и варианта на арх. Олеков също си има своите плюсове и предимства. Но сега няма да се задълбочавам в тях, защото този мост е бил преобразен (може би несправедливо) в сегашния му вид и останал в миналото. Ще се задълбоча в настоящето.

 

Стореното, сторено. Сега трябва да се попитаме, нужна и наложителна ли е нова промяна на покрития мост? Какви са подбудите за такъв проект? Толкова ли е грозен сега моста? Грозен? Не! Там ли е духът на минали епохи със своите работилници и дюкяни? Да! Може би не напълно, но е там! Особено през последните години има съживяване на тези традиции, пък ако искате и създаване на нови. Възможно е да има проблеми с топлоизолацията и вътрешната инфраструктура, но преодоляването на тези трудности не може да са причина за заличаване на фасадата, на лицето на моста.

 

Аз не одобрявам и ми е трудно да простя разрушителните престъпления, които са извършени с архитектурните и градоустройствени ценности на града, направени от комунистите и техните грандомански здания и пространства, възвеличавайки партията и едновременно обезличавайки обикновения човек. Цели квартали са били заличени от лицето на града, за да се построят комплекси, площади, булеварди с една цел: да се демонстрира величието на една система. Историята, обаче ни показва, че тази система изобщо не е била велика и рухва като кула от карти, оставяйки незавършени голям брой проекти разпръснати из целия град. Сега 25 години след това ние сме се научили и сме свикнали да живеем в пространствата, които се намират помежду гноясалите архитектурни язви, все едно не са там. Забравили сме за „Строежа“ (или каквото е останало от него), за „Халите“, за „Люспата“, за „Басейна“, „Летния Театър“, „Лятното Кино“… За нас тези руини са нормалното. Те са част от облика на града.  Но застанем ли на моста „за Никъде“ и погледнем към Покрития Мост, пред нас се разкрива една неописуема гледка, която може да се съзерцава с часове.  Да, пейзажът към стария град, крепостта, паметника на Васил Левски е пълен с изкуствени забележителности и изкривени сенки от миналото, но някак си този пейзаж „работи“. Има вид. Хората се връщат към него. Красиво е!

 

От 1981 година насам, този мост е намерил мястото си в пейзажа на града. Гости от цяла България и цял свят му се любуват и улавят в него ехото на отдавна отминали времена, смели и единствени по рода си архитектурни решения. Жителите на града, които са на възраст под 40 години нямат спомен за друг покрит мост, за тях това е Покритият Мост над река Осъм. Смени ли се фасадата на моста с друга, една ярка и здрава връзка между гражданите и града им ще бъде прекъсната.

 

Моля ви, не пипайте Моста! Ние няма да го позволим!