Млади приятели, осиновете родителите си!

Иво Райнов

Преди седмица писах статия за емиграцията. Беше обвинение към моето поколение. Страхливо, нерешително, примирено, зависимо. Поколението с неосъществените мечти  и патологичното убеждение, че е жертва на историята, времето, конспирацията, географското положение. Поколението, което не харесва живота си, но няма характер да го промени, обича децата си, но не знае как да им осигури бъдеще тук. Затова често ги пъди зад граница, колкото да свали от съвестта си гузното бреме на една бъдеща вина. Моето поколение ражда емиграция още от младите си години.

Засегнаха се емигрантите, децата на моето поколение, най-малко виновните за хала на държавата и фактът, че несигурността в чужбина е избор за предпочитане пред сивото живуркане в България. Преди време четох афоризма, че само в България хората могат да прочета романа „Идиот“ и да се засегнат. Никога ни бих си помислил да коря  младежката емиграция. Познавам стотици млади хора, с които животът ме е срещнал в училище, избрали пътя на обучение, живот или брак в чужбина.Много от тях са сред фБ приятелите ми. Знам, че всеки от тях е тръгнал, мотивиран ат шанса да се докосне до по-добра реализация или живот. Бога ми, как да обвинявам хора, които постигат всичко със здрава битка и труд. Точно биткаджийският им дух ми липсва много, защото те носят динамита, който зарежда промяната. Силните са отвъд Калотина,там са  мечтателите . Тук е сиво, примирено и подлизурско.

Статията предизвика гореща дискусия и коментари. С много от тях съм съгласен от главната буква до точката на финала. Владо, не мога и не искам да спирам никого да мечтае, където си иска. Още по-малко искам да растат деца с втълпено от родителите убеждение, че тази държава (или този град) е гадна за мечтатели. Повярвай ми хората от моето поколение никога не се опитаха да мечтаят. Те 25 години се стремят да се впишат в нечий сценарий и с мълчаливото си примирение съучастничат на апашите, които им крадат държавата. И ако твоите родители не са го правили,  стотици други са възпитавали у децата си безалтернативния избор на онзи свят, където се лети за разлика от  нашата „шибана“ държава, в която се пълзи. Защо, по дяволите, трябва да пълзим.

О, колко си прав, Георги, когато характеризиращ тук останалото население като съвкупност от „мрънкащи, нереализирали мечтите си хора на средна възраст“. За тях ми е думата, Те напъждат, дори само защото не могат да се противопоставят на „ганьовците, дето въртят родния бизнес или морето от функционално неграмотни специалисти“.  Повярвай ми не мразя никого, избрал да учи или живее зад граница, но ненавиждам мрънкащите, които с бездушието и страха си правят немислимо завръщането им обратно. Вярваш ли, че мрънкащите ще се одързостят да поискат сметка на ганьовците от бизнеса или да наритат неграмотните специалисти?

Приветствам думите ти, Силвия. И на мен ми се иска „Ловеч да направи повече за тези, които мечтаят да не са във Франкфурт, София, Лондон, Париж (и техните потискащи периферни квартали) .“ Само, че няма никакво значение какво ми се иска. Защото Ловеч живее в политически вакуум. Тук отдавна няма мечтатели. Те заминаха- кой по София, кой в чужбина. Тук остана армия от инфантилни съзерцатели, командвани от рота икономически шарлатани. Сподели, че си мислиш да се върнеш в Ловеч, защото дигитален бизнес може да се прави навсякъде. Дори смяташ, че това може да бъде бъдеще за много други млади хора. Лошото е, че през политическите глави в този град не преминава и мисъл за подобно бъдеще. Идеята да изкушим със завръщане младата местна емиграция е непосилно интелектуално постижение за местните политически лица. Тук политиката е търговийка на постове, влияние, ресурси. Тя е инстантно занимание. Политиката е личен проект на както казва Георги мрънкащи лелки и чичковци с комплекс от нереализирани мечти.  Всичко по реда си. Може и да се пръкнат мисли в полза на младата емиграция, но едва след като гладните мечти бъдат нахранени до преяждане.  Ловеч е като емблема на проваленото поколение. Двадесет и пет години избира ликвидатори и гони децата си. И аз питам защо трябва да търпим разсипници и да живеем между краткото посрещане и дългото изпращане на децата.

Проваленото поколение, млади приятели, за него ми беше думата, макар да се припознахте вие. Поколението, което живее за да мрънка, оцелява, трепери, сервилничи, коленичи, да се примирява, да се вписва, да се сгуши в сянката на случайни герои, да завижда, да не вярва, да се предава, да се отказва, да се снишава, да мълчи, да се страхува. Поколението, което ражда безверие и жалки обвинения срещу времето, историята, конспирацията, географското положение. Кой иска да живее с такова поколение. Ето така ражда емиграция.

Владо, вярвам, че мисълта за завръщане минава през главата ти!  Георги, сигурен съм, носите частица от Родината и мечтаете да я възкресите! Силвия, знам, че си искрена в желанието да се върнеш в Ловеч! Отдавна твърдя, че само вашето поколение може да промени България или Ловеч. Затова „осиновете“ поколението на вашите родители. Покажете му пъта, помогнете му да изживее комплекса на проваления живот. Без вас мрънкащото поколение ще продължава да възпроизвежда безвремие и провал и да ражда емиграция.