Цветозар Цаков
Проследих отблизо първата бебешка годинка на този отбор през 2008-2009 г. в качеството си на журналист в регионален ловешки вестник, в който се стараех да отразявам редовно мачовете им в четвърта дивизия на България, където „зелените“ мачкаха наред, въпреки че бяха създадени едва вчера от един амбициозен млад тетевенец (мой набор) с много хъс и никакви средства.
Мисля че бяхме единствената медия в региона (т.е. в Ловеч, защото в Тетевен местни вестници не излизаха), която обръщаше внимание на този съвсем млад отбор. Когато за пръв път отидох на мач на Тетевен Волей (в четвърта дивизия) срещу прекия конкурент Септември София, ме побиха тръпки от атмосферата в залата – атмосфера, която бях позабравил на градския (футболен) стадион в Ловеч.
Тетевенци се класираха последователно в трета и втора дивизия от първите си опити. Направиха си и нова хубава зала. Още си спомням първата ми среща с целия отбор и президента Иван Цветков в един студен ноемврийски ден във Виенската сладкарница в центъра на Тетевен, ентусиазма в очите на полу-, а вероятно и напълно непрофесионалните тогава играчи, не малка част от които пътуваха за всеки мач от София и други места със специален превоз, за да радват прогресивно намаляващото население на малкото планинско градче… Помня и притеснението, което изпитвах, не само от това, че заедно с президента бях най-ниският човек на масата и едва не се сдобих с комплекс за физическа малоценност, но и затова, че от мен се очакваше да пиша за нещо, от което не разбирам чак толкова, а и все още не бях набрал достатъчно увереност в способностите си и журналистическа рутина (бях започнал едва преди два месеца работа във вестника). Но бях длъжен да го направя, не само заради пламъка в погледите срещу мен. Бях длъжен да покажа, поне на общинско ниво, че приказки у нас и в днешно време все още са възможни и без много пари. Само с много любов, желание и труд. Изборът си беше мой, не беше спусната задача от вестника. Сам се командировах в Тетевен, сам издирих Иван, а той събра четата специално заради мен. Длъжен бях, защото знам, дори от личен фенски опит, колко важен може да бъде един отбор за залиняващ икономически, демографски и морално град като Тетевен (а и като Ловеч). Знам, че нещо наглед толкова дребно като волейболния отбор на града може да послужи не само като опора на отрудените от монотонното и отрупано с неспирни битови главоблъсканици ежедневие хора, но и може да ги накара да ходят с високо вдигнати глави, да им даде основание, поне едно основание да са истински горди с това, което са. Да са горди с това, че са тетевенци. Да станат част от нещо, независимо дали са фенове на играта или не. Защото чувството, че си част от нещо понякога е животоспасяващо. А през останалото време просто ти дава нужните искрици, които да не позволяват на двигателя, който те кара да продължаваш да вървиш, да дишаш и да мечтаеш, да угасне.
Днес този отбор е сред най-добрите в България и аз съм горд, че по някакъв начин съм една много миниатюрна част от вдъхновяващата му история. Дори не заради статиите, с които може би (иска ми се да вярвам) съм вдъхвал прашинки допълнителна увереност у играчи и ръководство в онази толкова важна първа година. Всъщност не знам заради какво, но се чувствам свързан с отбора, макар и да не съм имал възможност да стъпя на мач от седем години. И макар да не съм някакъв голям волейболен фен, при все че съм напълно наясно с всички правила и гледам от време на време с интерес тази красива и вълнуваща игра. Има връзки в този живот, които си остават необяснени и в това е чарът им.
Успех, момчета! За мен вие отдавна сте шампиони. Още от 2008-ма.