Ловеч: терминал заминаващи

Иво Райнов

И Kenvelo си тръгна. От две седмици магазинът в търговския център е празен и тъмен. Единственият магазин на верига от urban style fashion сегмента в Ловеч. Веригите, позволили си лукса да открият магазин в града се броят на пръсти. Съвсем малко пръсти, около половината на едната ръка. Оттеглянето на магазин за маркови стоки е присъда и мрачно очакване за бъдещето.

Kenvelo е поредният заминал. От тук напоследък предимно си тръгват. Заминаха надеждите за индустриално съживяване заедно с фалита на „Никром – тръбна мебел“ и спрялото производство на „Литекс моторс“. Тръгна си големият футбол с преместването на Литекс в София. Тръгнаха си толкова лекари от съсипаната болница…

Можете да залагате кои ще са следващите заминали. Защото вече треперим за всичко в този град. Треперим за бъдещето на „Елтос“, последната голяма фирма от индустриалното минало. Треперим за болницата, която е на ръба на фалита. Треперим за театъра, който едвам оцелява. Треперим за киното, което съществува напук на лисата на зрители. Треперим за училищата, в които децата не достигат и някои вече виждат в лице заплахата за закриване. Треперим за библиотеката, в която читателите са все по-малко и за поредната модерна книжарничка, която се пробва в Ловеч и се моли са посетители.

Топим се, топим се по-бързо от несериозния сняг, паднал над града тази зима. Тук вече сме предимно изпращачи. От години махаме на децата, които тръгват с еднопосочни билети. Стотици всяка години. Изпращаме приятели, които с цели семейства местят съдбата си в други градове или държави. Знаем ли колко хиляди вече не са тук? По-добре е, че не знаем, спестяваме си шока от осъзнаването, че около половината население на един доскоро средно голям областен град вече живее другаде. Млада и активна половина.

Толкова години точим града. Кога повече, кога по-малко, но с изумително постоянство и плашещ непукизъм. Надменно убедени, че възмездието ще ни се размине. Няма как. Сгромолясването вече започна. То е възмездието за десетилетията, в които безразлично гледахме как се работи срещу Ловеч и примирено махахме край терминала като изпращачи. Никой не бяга от рая. Нито бизнеса, нито търговските вериги. Нито лекарите, нито младите и активните. Всички бягат, защото тук вече не се оцелява.

Пък ние сме набрали инерция в махането за сбогом. Все пак да се обзаложим кои ще бъдат следващите заминаващи? Освен ако някои не се сети, че има по-смислено занимание от махането от терминала на заминаващите. Да сложим усмирителна риза на заминаването и на тези, които го провокират.