Иво Райнов

Агресията в училище не спира. Въпреки, че сме се затрупали с наредби. И понеже не помагат за разрешаване на проблема  МОН се захвана със стратегия за възпитание. Пак кабинетни решения. Как пък никой от образователното министерство не се сети да направи една смислена дискусия с учителите. Може пък тъй наречените педагогически специалисти да кажат нещо, което в МОН не знаят. Някое предложение, което да се окаже работещо.

Задушихме образованието в хиляди страници текстове. Затрупахме с изисквания и инструкции директорите и учителите. Но проблемите са все тъй остри, а последствията все по-болезнени. Всеки учител с поне няколко години професионален опит лесно ще назове причини за агресията. Дори ще звучат приблизително еднакво. Защото тези са хората, които срещат агресията всеки ден.  Училищната агресия е много повече от това, което достига до медиите. Не всички агресивни прояви завършват с неприятни инциденти или с възмутително неуважение към учителя. Сигурен съм, че десетки случаи на тежки физически саморзаправи се пазят от публичност. Стотици случаи на обидно грубо отношение към учителите се неглижират. Хиляди случаи на вербална агресия между деца се приемат за дреболии. Някой ще каже, че преувеличавам. Ни най-малко, защото всеки, който прекарва ежедневието с в училище познава вулгарния изказ, с който днешните тийнейджъри се обръщат помежду си, виждал е невъздържаните реакции между съученици по най-дребни поводи, сблъсквал се е с крясъците на недоволно дете. Знаете ли в колко часове ежедневно не се провежда учебен процес? Само, защото атмосферата не го позволява. Ученици, които напълно игнорират присъствието и указанията на учителя. Дали ако определя броя на хиляди ще Ви изненадам?

През цялата минала седмица чета и слушам за агресия в училище. Само, че учениците не са единствените източници на агресия. Родители съдят училище, че не приема откровено фалшиви бележки. Родители нахълтват в училище и търсят сметка за оценки. Родители отиват за да се саморазправят с дете обидило тяхното. Родители тормозят и заплашват класните ръководители в защита на провинило се, но свое дете. Родители тропат по масата на директора или гневно настояват пред началници на РУО за наказания на учители…  Не мислите ли, че и това е агресия!

Сега ще пишем стратегия за възпитание. Трябва ли да допуснем, че досега не сме възпитавали в училище. Огромна част от учителите продължават добросъвестно да възпитават дисциплина, толерантност, уважение, родолюбие… Възпитава всички важни човешки ценности, макар да не са разписани в стратегия. Писаният документ какво ще промени? Та нали отговорността за възпитаването на тези канонизирани светогледни възприятия пак ще бъде джиросана на учителя.  Проблемът с агресията въобще не в липсата на документ. Нали има писани правила. Проблемът е , че не се спазват. Наслушах се на приказки за поколението Z. Различното поколение. Не оспорвам интелектуалното му израстване, но съм готов да дискутиран нравствения фундамент, върху който са градени характерите. Едно разглезено винаги да получава своето поколение. В едно все по-либерално училище. Точно от тази прекомерна и зле разбрана либерализация трябва да се започне. За съжаление и аз през годините съм част от този процес, но е крайно време да обявим, че училището няма адекватни възможности да противодейства на сриващата се дисциплина. Какви са възможностите на един учител за да отговори на арогантното поведение на ученик, който трови работната атмосфера? Какви са възможностите да се противопостави на превърналата се в епидемия измама на преписвачите? Какви са възможностите за реакция срещу обидното или агресивно поведение между съученици? За всяко от тях се предлага една и съща панацея – приобщаващото образование. Един куп уморителни процедури и томове изписана хартия преди да стане и теоретично възможно да бъде приложена санкция.  Кому не е ясно , че само правилата , защитени от строги изисквания създават дисциплина. За да приобщиш са нужни партньори – ученик и неговите родители. А какъв партньор е ученикът, защитаван при всякакъв тип поведение, какви партньори са неговите защитници? Модерната, демократична тенденция да поставяме под обществен контрол училището, отвори широко училищните врати за родителски контрол. Това не би било проблем, ако родителите на поколението Z не бяха толкова сляпо пристрастни. Не малка част от родителите застават зад всяка постъпка на своите деца, сякаш убедени, че плащат цялата образователна услуга, поради което могат да претендират за сервилно отношение  към техните ученици. Ниската мотивация за учене прави училището скучно, което несъмнено генерира конфликти между коренно различните очаквания на учители и ученици. Знанието не е ценност, двойките са почни невъзможни след последните промени в наредбата за приобщаващо образование, а външните изпити са смешно лесни. Образование от всякаква степен се постига почти без знания и усилия. Кому е нужно да уважава училището, учителя и учебния процес.

Сигурно е, че с агресията няма да се преборим със стратегия за възпитание. Съвсем други стъпки са нужни. Затягане на дисциплината, дистанцирането на родителите от учебния процес и решенията на учителите и връщането ценността на знанието като условие за житейски успех. Става дума не за козметика, а за дълбоки и съдържателни промени.