Иво Райнов

Днес прочетох доста иронични коментари за матурите. Хайде да си кажем истината. Матурите никога, ама никога не са били трудни. Още от 2008-ма година, когато се проведоха за пръв път.  Години наред те се съставяха, организираха и оценяваха по начин, който да осигури доза щастие за всеки зрелостник. Обидно ниска оценъчна скала, срамни спектакли за доставяне и подсказване на отговорите. Така беше в началото.

После за измамата се разчу от шумни скандали и дисциплината бе затегната. Започна размяна на квестори, видеонаблюдение, разделяне на модули с конкретно време. По-строги правила, но пък все по-ниска трудност на матурите. Една вратичка се затвори за сметка на отварянето на друга. Макар и по различни причини високите оценки останаха лесно достъпни.

Няма как да разбера възмущението от многобройните пълни шестици на последната матура. Колко много. През 2011 година съм писал в блога за 20 пълни шестици само по български и литератури и още поне 10 по английски, немски език и математика. Между 25 и 30 бяха пълните шестици и предходните години.

Е, сега са малко под двадесет. Какво скандално има в това? Години наред правя статистически анализи на резултатите от матурите и публикувам справки, че ¾ от зрелостниците имат отлични оценки по български език и литература. Тази година не прави изключение. Кое е различното?

По-важно е да си отговорим какво точно мерим с това фрапантно ниско ниво на знания, достатъчни за приличен успех на матурите. Нищо освен самочувствието, я на училището или някой преподавател, я на някой зрелостник, който ще възкликне „Вие госпожо ме подценявахте, ама виждате ли колко зная?“.  Елементарните знания и умения, изискваните на матурите не могат да бъдат аргумент за зрелост. Те са само самодоволен аргумент за чиновниците от МОН, че са си свършили работата. Хем зрелостникът да бъде сит, хем илюзията (че имаме високо качество на образование) цяла. Ниското ниво на матурите нанася куп вреди. Абсурдно е, че зрелостникът може да достигне с минимум знания до висока оценка. В пълна противоположност на времето на гимназиалното обучение,  когато е покривал няколко пъти по-високи изисквания, но е получавал по-скромни оценки. Нищо чудно, че поне в по-добрите училища учителите продължават да изискват, но учениците не са мотивирани да следват изискванията. Те вече знаят, че ще им дадат елементарна матура, която ще опраскат с лекота. Друга тема е, че поставените задачи въобще не проверяват готовността на зрелостниците за последващо развитие, защото са еклектичен сбор от лесни за възпроизвеждане факти, много рядко и умения. Е, точно този все по-малък континиум т знания и умения се превръща във врата към огромен брой специалности и университети, като доставя съмнително качество, от което висшите училища веднага започват да се оплакват.

Най-лошото е, че това ниско ниво почти заличава различията между най-силните и по-скромните по възможности зрелостници. Заради ниското ниво отличната оценка е масово достъпна. А най-подготвените няма как да стигнат по-високо от тавана на пълната шестица. Така вместо да се диференцират знаещите с единици, те се събират в границите на 20-30 стотни.  Изключително несправедливо към най-талантливите ученици.

Няма съмнение, че начинът, по който се провеждат матурите е форма на девалвация на изисквания, знания, оценки. Но тези изпити са еднакви за всички – от профилираната гимназия в София до професионалната гимназия в Гълъбово. Затова и резултатите са съпоставими. Съвсем обективно подреждат училищата в България. Лесните матури не отменят факта, че зрелостниците от профилираните гимназия постигат съвкупни отлични резултати. И когато едно училище се нарежда сред първите според резултатите от матурите, то несъмнено има място сред най-добрите. Лесното ниво на зрелостния изпит няма никакво значение, защото то е същото за Испанската гимназия в София, ЕГ „Пловдив“, Априловската гимназия или ПЕГ „Екзарх Йосиф I“, Ловеч. Така, че високият брой отлични оценки не може да бъде повод за възмущение, а за задоволство ако те нарежда сред най-добрите. Възмущението трябва да е насочено в съвсем друга посока. Към елементарното ниво на изпита и прекомерно либералната скала за оценяване.