Лагерът „Слънчев бряг“ – трудно признание и мъчително покаяние

Иво Райнов

Снощи Христо Христов показа позабравен филм за лагера „Слънчев бряг“. С архивни кадри от процеса за лагерите, свидетелски показания на магистрати и разказите на един от оцелелите. Филмът завършва с развълнуваните думи на прокурор Венцислав Теофилов „ Никога не бива да забравяме истината за този лагер“. От няколко дни на едно от крайпътните отклонения и входа на кариерата има поставени нови табели. Те същи ни казват, че трябва да помним за да не се повтаря.

Дали вече не сме забравили? Христо Христов предположи, че спомена за този зловещ лагер тежи на хората в Ловеч. Не знам. Хората в Ловеч рядко говорят за лагера. Не мисля, че е от срам. Много от тях дори не са стъпвали на кървавата кариера. Не вярвам да е от страх. За 28 години направиха твърде малко за да превърнат пустеещете камънаци в място за поклонение. Очевидно не е от гузна съвест

Наследниците на партията, създала социалистическия концлагер мълчат. Не е от осъзната вина. Гузните се покайват. Мълчат както са мълчали посветените от ЦК и ОК на БКП или ДС за мръсните тайни на ловешката кариера. Гражданството е безразлично към тази история. Стотици са тези, които и до днес вярват, че там са превъзпитавали хулигани. Такива, за които паметта не си струва. Сред документите от архива на лагера са смъртните актове на Сашо Сладура, талантливия флейтист и композитор Чабуклийски, двама бивши депутати от БЗНС, индустриалеца Карадочев (баща на естрадната певица Богдана Карадочева). Тези хора не са хулигани, нали? Документи свидетелстват за смъртта на много други интелигентни и образовани хора. Архивите разобличават удобната лъжа, разкриваща десетилетия комунистическите престъпления в „Слънчев бряг“. Едни не се интересуват от истината, други не искат да повярват, други не искат да я чуят. Бягство от бремето на вината или безразличие към чуждо страдание. Няма никакво значение. Издълбани дупки в историческата истина и човешките ценности. Това остава, когато изтриваме зловещите спомени за лагера от мислите си. И едно лишено от обективна истина младо поколение. Снощи някой спомена, че филма на Христо Христов трябва да бъде показан във всяко училище. Имам колежка, Людмила Брънекова, която се е посветила на каузата да запознава своите ученици с ужасите на ловешкия лагер. Всяка година кани млади хора на поклонението. Единици са тези, които идват. Просто всеки има семеен бекграунд,  върху който са насложени я безразличия, я онази изкривена история за хулиганите. А в своето незнание децата са толкова уязвими за рецидивите на жестоката човешка природа.

Днес на кариерата бяха натрупани много цветя. Повече от друг път. Повече от отколкото на паметника на Левски или монумента на Тодор Кирков. Цветята бяха много, повече дори от хората. Имам усещането, че  познавам поименно почти всеки от участниците в днешното шествие. Тук ежегодно идват едни и същи хора. Не броя конюнктурните посетители, които днес са били, но догодина ще липсват. Ловешките граждани отсъстват от кариерата. За пореден път. Обясниха ми, че гражданите не желаят да бъдат с политиците. Винаги съм считал това шествие за покаяние и поклонение. Присъствието е преклонение пред тяхната ненужна смърт.  Политика е премълчаването и изкривяването на история. Политика срещу призива, който посреща всеки посетител на кариерата – да помним за да не допуснем да се повтори жестоката история на лагера „Слънчев бряг“.