Концентрационни лагери

Концентрационните лагери са създадени на 20 декември 1944 с Наредба-закон за трудововъзпитателните общежития за политически опасните лица.

Според неокончателни данни в периода 1944-1962 през концентрационните лагери са минали около 285 000 души.

из Престъпленията по време на комунистическия режим и опитите за тяхното разследване след 10 ноември 1989 т.,
Христо Христов

Втората основна задача, която БКП поставя на Държавна сигурност е да организира и осъществява въдворяването на опасните за народните власт лица в лагери трудововъзпитателни-общежития ТВО. Незаконните задържания са подпечатани с решение на ЦК на БРП(к) от 17 декември 1944 г. с което на ДС се разрешава да арестува всеки, за когото смята, че е фашистки или реакционно настроен независимо от партийната му принадлежност.

Комунистически лагери се създават без специални решения веднага след 9 стември. Първият лагер е създаден до Сандански – гара Свети Врач през януари 1945 и просъществува до март същата година (Източникът в тази глава е документалната книга на Хр. Христов „Секретното дело за лагерите“, ИК „Иван Вазов“, София, 1999 г., в която са събрани всички факти и данни по дело №4/1990 по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, установени по време на разследването за лагерите и последвалия процес във Военната колегия на Върховния съд през 1993 г.). След това е преместен в Станке Димитров (днешна Дупница), където функционира до септември 1945.

Друг лагер от март 1947 до 1948 е създаден край яз. „Росица“ (днешен „Стамболийски“).

От октомври 1945 до края на 1946 в пернишката мина „Куциян“ са въдворявани белогвардейци.

През 1948 „Куциян“ се разделя на две, защото са докарани голям брой земеделци Николапетковисти и една част от лагеристите е преместена край с. Богданов дол, Пернишко до 1951, а друга в с. Николаево, Казанлъшко до юли 1949.

Лагер се създава и в с. Ножарево, Силистренско от началото на 1947 до средата на 1952.

За жени е организиран легер в един от манастирите край В. Търново, който през 1947 е преместен в с. Босна, Тутраканско.

Край с. Бошуля, Пазарджишко от 1945 до 1949 е просъществувал лагер само за криминално проявени лица.

В архива на МВР са запазени документи за съществуването на секретно място за задържане на лица от ДС край Пазарджик, обозначено като лагер „С“ (секретен). Той действа в периода 1947-1949 и се използва за вербуването на различни лица от етносите за нуждите на контраразузнаването, но скоро след създаването му в него започват да се изпращат всякакви хора. През лагера „С“ преминават няколко хиляди души, десетки са загиналите. При закриването му по-голямата част са въдворени в ТВО (Трудово-възпитателно общежитие) Белене, а на 6 души, членове на ВМРО, оцелели от самото начало, им е наложен доживотен арест без съд и присъда, с мотива, че са станали свидетели на убийствата в лагера.

През април 1949 Министерски съвет, с председател Васил Коларов приема на островите на Белене да се организира ТВО и то да стане основен лагер за политически лица. След създаването му всички политически противници на БКП са събрани там. Броят на въдворените през 1949 е над 4500 души. През 1952 в него се намират 2323 лица, от които 2248 мъже и 75 жени. От тях само 144 са криминални престъпници, почти двойно повече са „разпространители на злостни слухове и вражески пропаганди, разпространяване на анонимки и други разни“.

През септември 1953 Политбюро на ЦК на БКП закрива ТВО Белене. От 1. I. 1954 до 5. ХI. 1956 в България няма въдворяване по политически причини. След народното възстание в Унгария през есента на 1956 Белене отново се превръща в политически лагер като е напълнено с опасните за комунистическите управници лица. С протокол „Б“ №9 от 17. ХI. 1956 Политбюро на ЦК на БКП взима решение за изселване на всички обществено опасни лица. В него е записано: „Да се въдворят в ТВО-Белене най-опасните за реда и сигурността на страната вражески и престъпни елементи, настанили се на местоживеене в София и други големи градове“.

През август 1959 при едно интервю с чуждестранни журналисти министър-председателят Антон Югов, заявява, че в България няма вече ТВО въпреки, че Белене работи с пълна сила. За да не предивика негативни външнополитически последствия с решение от 27. VIII. 1959 Политбюро приема да се освободят всички 276 политически и 981 лица за криминални прояви. В ТВО остават 166 лица, определени като „непоправими рецидивисти“. На същото заседание вътрешният министър Георги Цанков в строго секретен доклад посочва какво трябва да стане с останалите 166 рецидивисти. Той излага пред Политбюро решението, „че за по-правилното и по-ефективно воденеводене на борбата срещу криминалните рецидивсти и хулиганите е целесъобразно да се разреши сега – временно МВР в отделни случаи за лица по много прецизна оценка, които са станали нетърпими за обществото поради многобройните нарушения от тяхна страна на спокойствието на гражданите, да ги изпраща на принудителен физически труд в отделни обекти като каменни кариери и други подобни“. Предложено е на Политбюро неосвободените 166 лица от Белене да останат на тежък физически труд. Въпреки, че няма открито решение на Политбюро предложението на вътрешния министър Цанков в е изпълнено. Въпросните 166 рецидивисти поставят началото на лагера край Ловеч. Съдбата на заточените там е решена с благословията на Тодор Живков след разговор на министър Георги Цанков. Това разкрива стенограмата от заседанието на Политбюро от 5. IV. 1962, когато вече скандалът с лагера тресе партията и Политбюро решава да го закрие. Изказването на Георги Цанков показва, че още през 1959 Живков е бил информиран за новия лагер: „През 1959 ние разгледахме обстановката в страна и дойдохме до заключението, че не ще може да държим лагера Белене. Говорихме с др. Живков няма ли да е разумно да закрият този лагер. Ако има хора, които са непоправими, да се пратят в затворите. Белене остана за усложнено време. Ставаше въпрос за една група от 500-600 души – какво да ги правим? Дали да ги пуснем и да започнем да ги гоним наново или да ги изолираме някъде. Тогава решихме да открием една кариера в Ловеч, където да приберем тези хора и да ги превъзпитаваме чрез тежък физически труд“.

Прокуратурата установява, че режимът в лагера е бил изключително тежък. От показанията на оцелелите лагеристи е установено, че дневната норма за мъжете е между 8-20 куб. м. камъни. Всичко се е ивършвало на бегом. Храната обикновено се е била постна и предимно от зеленчуци. Дневната дажба от хляб е била около 700 гр. и се е давала наведнъж вечер. Къпането е ставало само в близката р. Осъм. Лагеристите са обличани в стари войнишки дрехи, били са въшлясали, а в бараките не е могло да се спи от паразити. Повече от година не е имало никакво лекарско обслужване. Бившият лагерист Нено Христов от с. Изворово, Старозагорско, свидетелства: „Никога през живота си не бях виждал гнойни рани по телата на хората, в които имаше червеи. Единственото нещо, което можеше да се направи бе да помолиш близките да уринират върху раните по гърбовете, за да заздравеят, други средства нямаше…“

Назначената през юли 1990 от Прокуратурата на въоръжените сили лекарска експертиза, заключава: „Лагеристите не са имали възможност да говорят помежду си, да поддържат контакт с външния свят, да предявяват претенции и оплаквания, да запазят личното си достойнство и самочувствие на човешки същества. Още при постъпването в лагера, както и по време на целия престой в него, повечето от тях са били жестоко и в повечето случаи безпричинно бити с тояги и гумени маркучи… Условията на живот са носили известен белег на неоправдан садизъм…“

Писменни разпореждания за режима в лагера не са давани. В показанията си всички от ръководството на лагера край Ловеч сочат, че са действали единствено по устни указания на зам.-вътрешния министър Мирчо Спасов. От 1501 минали през концлагера край Ловеч 155 души стават жертва на терора в него, за 147 са намерени смъртни актове. В него са изпращани хора заради разказване на вицове, бивши депутати-земеделци и юноши между 16 и 18 години за различни криминални или хулигански прояви. ЦК закрива лагера през 1962 след като двама лагеристи успяват да избягат от кариерата край Ловеч, но са заловени на границата и пред следствието разкриват смразяващата картина на убийствата в трудовата група-Ловеч. Следствието сигнализира ЦК, която съставя комисия за разследване на случая, чиято дейност потвърждава фактите за извършени убийства. Комисията предлага на Мирчо Спасов да се наложи партийно наказание „порицание“. В секретната стенограма Живков го защитава: „Той е дисциплиниран човек. Този случай го е съкрушил. Аз разговарях с него много сурово, питах го: „Ти идиот ли си, та допускаш такова нещо?“ Той е златен човек, много предан, но бе малко стихиен. Да му запишем партийно наказание.“

пълният текст >>

Изпращането в лагер става със заповед на министъра на вътрешните работи по доклад на директора на милицията след дознание. Тази наредба узаконява създадените веднага след 9 септември лагери на много места в България. Още през декември 1944 министърът на вътрешните работи Антон Югов информира Политбюро, че изпратените в лагери и на принудителна работа са 37 347 души, като много от тях са близки на обвиняемите от Народния съд. А по данни на Държавна сигурност до ЦК на БРП(к) от септември 1944 до май 1945 през лагерите и „трудовите групи“ вече са преминали 184 360 души. 1

Етапи:
1. 1945-49 г. Принудителен труд в множество обекти разпръснати из цяла България. Лагерите са изградени близо до язовири в строеж, каменовъглени мини и в някои земеделски райони. Сред най-известните са Бобов дол, Богданов дол, Росица, Куциян, Босна, Ножарево, Чернево.
2. 1949-53 г. Политическите затворници са препратени в лагера Белене на остров Персин.
3. 1954-56 г. депортирането е спряно или поне силно намалено, но Белене продължава да функционира.
4. 1956-59 г. Нови въдворени в Белене, масови арести особено след унгарските събития през есента на 1956 г. и след няколко престъпления в София в началото на 1958 г.
5. 1959-62 г. След гладна стачка на затворници лагерът в Белене е закрит през 1959 г. Останалите затворници (според някои документи 166 души) са преместени в новия лагер в Ловеч, близо до каменна кариера. Много нови арестувани (няколко хиляди) се присъединяват към тях. През септември 1961, жените (около стотина) са преместени в близко разположения лагер Скравена;
През ноември същата година режимът в Ловеч става чувствително по-мек. През март 1962 г., комисия на Политбюро, ръководена от Борис Велчев анкетира в Ловеч и през април лагерът е закрит.
6. 1962-89 г. Репресиите ту намаляват, ту се засилват. В ново решение на Политбюро от 1962 г. се предвиждат до пет години лишаване от свобода и принудителен труд без присъда (по административни мерки и при предложение от „масовите организации“, като кварталните организации на ОФ) за лица, които не допринасят за доброто на обществото, безделниците или тези които имат „леко“ поведение.

През 80-те години много лица от турското малцинство са принудително настанени в Белене.2

1 „Българската гилотина“, стр. 151

2 Todorov, Tzvetan; „AU NOM DU PEUPLE“ EDITION DE L’AUBE 1992