Нека припомним историята на КОЖАРО-КОЖУХАРСТВОТО В ЛОВЕЧ, благодарение на един достоверен, подреден и любопитен материал на РИМ Ловеч, придружен с много архивни снимки.
В историята на човечеството началната и най-продължителната епоха е старокаменната, започнала преди 2,5 милиона години. Това е времето на неандерталските популации, отлично приспособени към суровия живот в условията на ледниковите периоди. Оставените от тях материални следи са кремъчни, костни и дървени оръдия и оръжия. Препитават се с лов и събирателство, обличат се в дрехи от кожи. Новокаменната епоха, започнала в края на VІІ и началото на VІ хил. пр. Хр. е първият преломен период в историята на човечеството, което преминава от присвояваща към произвеждаща икономика. Оформя се стопанската структура, включваща земеделието като водещ фактор, животновъдство, лов, риболов и събирателство, дърводобив и дървообработване, производство на оръдия на труда и добиването на суровини за тях, строителни навици и техники, развито грънчарско производство, тъкачество и свързаните с него дейности, обработка на кожи и влакна, познаване на металите и развитието на металургията. Появяват се 
оръдията необходими за земеделието – сохите, мотиките, копачките; за жътвата – сърпът от дърво или еленов рог с кремъчни зъбци; за обработката на храните – каменните чукалки и стривалки; за риболова – тежести за рибарска мрежа, костени харпуни, кукички за въдица; за текстилно производство – глинените прешлени за вретено и тежести за тъкачен стан; за съхранение, приготвяне на храната, за готвене и сервиране – съдовете, направени от глина. Човекът постепенно се усъвършенства в тяхното производство и те стават негов занаят – дейност за ръчно изработване на изделия. Занаяти се практикуват от хилядолетия.
Българската материална култура, след оформяне на първите занаяти – каменоделство, зидарство, железарство, дърводелство, тъкачество, шивачество, плетачество, проявява изключителна жизненост и устойчивост. Грънчарството, получено в наследство от траките, достига голямо разнообразие в керамичните съдове. Дървообработването, получено в наследство от славяните, изработва домакински и стопански съдове и сечива. Каменната пластика от старото българско изкуство продължава в черковните и манастирски фасади, мостове и чешми. Металообработващите занаяти достигат забележителна висота. Изделията на медникарството изместват глинените и дървените съдове. Златарското изкуство със своите традиции от ІХ-ХІV век намира широко приложение в накитите, домашните съдове от сребърни сплави, позлата, емайл, цветни камъчета, обкови, култови църковни предмети. През ХІІІ-ХІV век в България са познати около 50 занаята. Стопанската структура се променя с първото голямо разделение на труда: земеделието се отделя от скотовъдството, добиването на суровини се отделя от производството, майсторите занаятчии се специализират и от един занаят възникват нови занаяти. В края на ХV и през ХVІ век всички занаяти имат свой облик и се обединяват в производствени организации – еснаф, със свое ръководство и съвет, които подпомагат стопански слабите занаятчии, предотвратяват нелоялната конкуренция, регламентират качеството и размера на продукта.
През ХV-ХVІІІ век селско-аграрната стопанска система постепенно се заменя от занаятчийско-търговската стопанска система. В края на ХV и през ХVІ век Ловеч се оформя като занаятчийско-търговско средище.
Османските турци наричат града Lofčа (Лофча). Известен е като Алтън Ловеч от 1520 до 1830 г. В свой доклад от края на ХVІ век дубровничанинът Павел Джорджевич пише, че „земите на Ловеч са обширна и богата област“. Представа за стопанското развитие на града дава сведението на Евлия Челеби от средата на ХVІІ в.: „Този град е цветущ и е разположен от двете страни на р. Осъм… Най-прославените изделия на жителите му са пъстрите тъкани. Правят се и разнообразни сахтияни, които стават много хубаво украсени.”
През XVIII и първата половина на XIX в. в града идва все по-голям брой население, което се откъсва от селското стопанство и се отдава на търговия и занаяти. Интензивното развитие на занаятчийството се определя от нарасналото търсене на неговите произведения в Османската империя и Европа, както и от природните дадености, суровинната база и съществуващата традиция. Променя се организацията на занаятчийското производство, което произвежда предимно за пазара. Домашният занаят преминава на втори план. Занаятчийските центрове предлагат разнообразие от стоки и се появават и нови организационни форми. Първостепенно място заема добре уредената занаятчийска работилница, в която работят известен брой чираци и калфи. В града има стройна еснафска задруга с 25 сдружения. Всеки еснаф има свой професионален празник. Табаците и кожухарите – Св. Никола, обущарите, сарачите и чаракчиите – Св. Спиридон, кафтанаджиите – Св. Троица и т.н. Градът е разположен на важни търговски пътища, свързващи дунавските пристанища с Южна България и Цариград, и Адриатическо море с Черно море. От Ловеч се изнасят сурови материали и внасят готови колониални и манифактурни стоки.
Кожарството /табалък/ в Ловеч е стар и процъфтяващ занаят, с който се обработват сурови животински кожи – волски, телешки, овчи, кози, агнешки и ярешки, за да станат еластични, здрави и трайни за различна употреба. Занаятчийските работилници /табахни/ са по поречието на десния бряг на река Осъм, защото обработката изисква обилна вода и място за сушене. Ловешките табаци са известни с обработената говежда кожа „кюселе“, използвана за шиене на цървули; обработените овчи и кози кожи „мешини“ и „гьон“, използвани за направа на обувки, както и „сахтиени“, използвани за подплатяване на дрехи. Осигуряването на суровите кожи в малки количества са от местния пазар, от Добруджа, Тулча и Галац са овчите кожи, едрите говежди идват от Одеса, ярешките и козите – от Битоля. За търговия с внос на сурови кожи и износ на обработените кожи се основават търговски сдружения. През ХVІ и ХVІІ век основни купувачи на обработени кожи в Ловеч са дубровнишките търговци. През ХІХ век фирмите на братя Христо и Евлоги Георгиеви и братя Христо и Никола Пулеви имат търговски представители в Ловеч за търговия с кожи и други стоки. Фирмата на братя Димчеви от Ловеч имат търговски представители в Цариград и Марсилия. Николчо Терзиев търгува с говежди кожи в Битоля, Ниш, Австрия и София. Хаджи Косто Бешков търгува във Виена, Будапеща и Цариград.
Обработените готови кожи се използват от различни занаяти. От кожухарския занаят се обособяват нови занаяти: чаракчийство – шиене на цървули; папукчийство – шиене на чехли; кундурджийство – направа на обувки; кюркчийство –шиене и подплатяване на дрехи с кожи и саракчийство – изработка на изделия за впрегнати и ездитни животни.
В първите десетилетия на XX век за обработка на кожи, изработване на кожени изделия и търговията с тях се основават първите кооперации и фабрики. Никола Наков построява първата кожарска фабрика в Ловеч през 1921 г. През 1932 г. влиза в експлоатация единствената в страната фабрика за кожарски бои „Братя Димчеви и Сие”. Фабрика „Хрисемов и Сие Цанов” произвежда първите в страната фино обработени кожи, получили два златни медала на Пловдивския панаир. Моньо Станев изработва първите в страната фини кожени ръкавици и поставя началото на модерното ръкавичарство. Ръкавичарска фабрика „Златна корона” получава престижната награда на Пловдивския панаир „Отлично качество” през 1935 г. За производство на фини кожи и ръкавици се основават Кожарско акционерно дружество „Елен”, Ръкавичарска кооперация „Единство”, Ръкавичарска фабрика „Рила”, Ръкавичарска фабрика „Розова долина” и Кожарска кооперация „Равенство”.
За новите производства млади квалифицирани кадри се обучават в откритото през 1928 г. Ловешко кожаро-табашко училище. Високото качество на изделията им носи престижни награди и златни отличия.
През 1947 г. 21 кожарски предприятия, кооперации и кожарско обединение „Фортуна” са обединени в индустриално предприятие „Петко Кунин”. От 1949 г. е Държавно индустриално предприятие „Велур“, което вече не съществува.
Законът за занаятите в България има за основна цел „упражняването на занаятите, организацията на занаятчийството и занаятчийското обучение“. Според закона „занаят е производство на изделия или предоставянето на услуги“, посочени в списък на 129 занаята. Създадени са 25 Регионални занаятчийски камари, които водят регистър на майсторите, калфите и чираците по съответния занаят, а така също и провеждат изпити за придобиване на съответната степен – майстор или калфа. Чираците се обучават в занаятчийски предприятия, които също се вписват в съответен регистър на РЗК. Майсторските и калфенските свидетелства, издадени от Националната занаятчийска камара в България, са легитимен документ и се приемат почти без изключение във всички страни на ЕС и по света след приравнителен изпит в съответната занаятчийска организация.
Българската материална култура, предназначена да задоволява практическите нужди и естетическите изисквания на своите създатели и на нейните потребители, е част от културното ни материално движимо наследство – съвкупност от културни ценности, носители на историческа памет и нашата национална идентичност в европейското семейство. Основаването на музея в Ловеч през 1895 г. е с основната презумция да „представя миналото и настоящето“ на Ловеч и Ловешкия регион „във всяко отношение“.
Днес в Ловеч продължителите на традиционния кожухарски занаят, при който работата се върши по старата технология, се броят на пръстите на едната ръка. Техни представители са майсторите-занаятчии Анатоли и Мариана Тоневи. По поръчка на музея те изработиха собствена ръчна занаятчийска продукция от 69 кожени артикула, които ще обогатят, попълнят и доокомплектоват съхраняваната в музея колекция на кожухарските занаяти от занаятчийски инструменти, изделия на чаракчийството и саракчийството и първите производи на „Велур“. Колекцията постъпва със задължителната музейна документация и ще бъде научно регистрирани в отдел „Етнография“.
