Един разказ на Маргарита Иванова

Луната току-що беше изгряла над хоризонта – голяма и жълта като златна пендара, такава, каквито носеха на нанизи младите невести по онова време…

Свечеряваше се и селската ежедневна работа приключваше. Стопаните бяха нахранили животните си и се прибираха в къщите си на топло.

Населението на това село – Слатина,  доста голямо  по това време, беше смесено – българи-християни и почти една трета – турци-мюсюлмани.

Чаршията постепенно опустя. Светеха  още кръчмата, кръчмата на Стоян Павлев и дюкяна- кафене на Иван Попов. Даскал Иван Попов беше около 30-годишен здрав, набит мъж. Денем учеше децата, а вечер отменяше баща си – бай Петър в дюкяна. Този бай Петър беше преселник от  Угърчин. Дошъл в селото за свещеник, а  в 1850 г. открил първото /килийно/ училище към тогавашната църква, купил си земя, направил си къща и учителствал в селото близо 30 години.

В тази студена вечер откъм ловчанския път се дочу чаткане на конски копита и след малко пред дюкяна на даскала спряха трима конници, загърнати с големи ямурлуци. Слязоха от конете,  завързаха ги в коневръза пред постройката и през двете каменни стъпала и голямата дървена врата влязоха в кафенето. Единият от мъжете  – по високият и изглеждащ най-възрастен, отметна гуглата си и кимна за поздрав към даскала, който беше зад тезгяха. Седнаха около една свободна синия. Най-младият от тримата също пооткри лицето си , а лицето на другия мъж – среден на ръст,  почти не се виждаше.

В дюкяна, освен даскала, до  една от другите синии пиеха кафе двама млади турци, до друга синия дремеше старец, видимо  българин.

Даскал Иван, като че ли очакваше влезлите мъже, защото веднага им донесе табла с вдигащи пара три бакърени кафеника и три ниски чашки.

– Няма хич да се бавим – каза му високият.

А онзи, който не сваляше качулата на ямурлука си,  с приглушен глас го попита:

– Колко успя да спазариш?

– Засега двайсет и осем – отговори му даскала.

– Добре е – допълни високият.

След този кратък разговор тримата посетители набързо изпиха кафето си, станаха,  някой от тях каза на турски „благодарим ти много“ и излязоха от дюкяна. Бързо оседлаха конете си и изчезнаха в тъмнината.

Даскал Иван разтреби синията и когато тръгваше  към тезгяха, едното турче се  провикна:

– Даскале, какви са тези, май не са оттука?

– А-а, търговци. Записват си агнешки кожи. Наближава Гергьовден, ще им ги събера и някой сряден ден ще им ги закарам на пазара в Ловеч.

И тананикайки си тихичко  зад тезгяха, започна да мие джазветата и чашите. Преди да ги нареди на лавицата, скришом бръкна в пазвата на антерията си, където единият мъж  му беше мушнал някакви книжки. Успя да прочете „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“.

„Ей, този дякон! Смел човек, ей!“ – помисли си Иван и шетайки, продължи да си тананика.

А тримата „търговци“ по най-пряката уличка излязоха от селото и по черния път се насочиха на северозапад към близкото село Владиня.

– Двадесет и осем  души, добре е, а, Василе?  – рече високият мъж  на име  Христо Цонев.

– Добре, ама оръжие трябва, оръжие … – отговори му загрижено Васил Левски.

– Ами ще купуваме – каза Христо, на когото викаха Латинеца и продължи:

– Вие с Николчо Цвятков гонете след мен, защото аз познавам пътищата по тия места и ще ви водя.

Двамата кимнаха.

Николо застана малко зад Левски и тримата млади мъже  пришпориха конете си.

Луната, издигнала се високо, сякаш ги гледаше и им казваше:“ На добър час, момчета!“.

Конниците се изгубиха в тъмнината, а единият от тях – Дякон Васил Левски вече  беше поел и по пътя  към безсмъртието си…