Иво Райнов
Сигурно съм омръзнал на моите познати с убедеността си, че спасението е в младите. Спасение от нашите (на по-зрелите) страхове, оправдание, провали, от нашата гражданска немощ, от сервилността, пропила в душите ни, от неспособността да се отърсим от клишетата на социалистическото възпитание, от грубата безчувственост към собствената вина и неумението да я изкупим.
Младостта е друг поглед и различно светоусещане. Друг начин да милееш за България и да черпиш сила от историята и. Това последното го откривам с нарастващо възхищение от миналото лято. Тогава се включих в трогателно гражданско честване на поредната годишнина от рождението на Апостола. Затова приех с радост поканата на сдружение „Ловчанци“ за участие в тазгодишното факелното шествие в паметната вечер на 19-ти февруари.
Мисля, че дълго ще помня снощната проява. Възхитително е да видиш няколкостотин млади момичета и момчета, самоорганизирали се на обществено мероприятие. В късния час на хладната вечер, всеки от тези младежи бе дошъл по своя воля и в уважение към историята и величавия подвиг на Левски. С радост видях и много от онези, с които училището ме среща ежедневно. Дадох си сметка, че всъщност тук е истинското възпитание, когато учители и ученици споделят общи ценности и почит към историята. Шествието мина по най-дългия път към варошкия хълм, сякаш изкачвайки наша Голгота. Смирено и мълчаливо стотици младежи в кордон от горящи факли. А в тишината на вечерта отекваше само един вик „За България – свобода или смърт!“ Най-достойната епитафия за делото на Апостола.
Церемонията под гигантския монумент бе познато човешка и почтителна. Без престорената патетика на политиците, без кухите фрази, повтаряни от години. Няколко емблематични стиха, рецитирани от чистите устни на дечица, тихи, точни и сърдечни думи от младежите от „Българска история“ и смирена признателност. Една по-дълга минута мълчание и десетки запалени свещи за помен.
Проява на обичащи млади хора, без ПиАр и медии, без политици и официални лица, без професионални историци и организирани участници. Истинската почит за Левски, излята от сърцата на обикновени, но родолюбиви българи.
Слизайки по стълбите към „Вароша“ си мислех, че всъщност историята се възпитава от родолюбци. Като тези млади мъже от сдружение „Ловчанци“, които със своята истинска любов към историята и патриотична харизма вършат работа непосилна за музеи и училища. Доказват го стотиците изминали пътя на поредното деветнайстофевруарски факелно шествие. Пътят на подобни шествия е пътят на родолюбието. Важни са следовниците, но дваж по-важни са водачите. Искрени адмирации за родолюбивите „Ловчанци“ и техните запомнящи се уроци по историческа памет.
Има бяла лястовица, има надежда! И тя наистина е в младостта!