Илиян ТОДОРОВ, кандидат за народен представител от листата на ПП ГЕРБ: ИСКАМ СТАВАЩОТО В БЪЛГАРСКИЯТ ПАРЛАМЕНТ ДА ЗВУЧИ КАТО МАРШ ПО ЗАДАДЕН ОТ ХОРАТА РИТЪМ
– Г-н Тодоров или Маестро, как предпочитате хората да се обръщат към вас?
– С усмивка, както и аз към тях….
– Маестро, какво ви носи работата с оркестъра, с децата в него?
– Оркестърът ми е смесен, това e моя идея от много време. Загубихме по известни причини градския оркестър преди години, и неговото възраждане беше моя кауза. В момента около 2/3 от състава са деца. Когато съществуващият оркестър си отиде след Владимир Парушев – лека му пръст!, се появи празнина – на празниците троянци бяха свикнали след официалната част духовият оркестър да засвири хора. И цялото гражданство се хваща на хорото. Опитаха се да заместят този ритуал със запис, но не се получи. Тежеше ми този факт, а и съм убеден, че духова музика трябва да има във всеки град. И така възродих оркестъра, като освен децата, започнах да го запълвам и с по-големи. Сега след толкова години вече работата с оркестъра и мажоретките е моят живот.
– По-различна ли е емоцията да работиш с деца, отколкото с възрастни?
– Да, повтаряш както при възрастните многократно, но все пак децата понякога те чуват и разбират, докато възрастните – чуват, но не запомнят. У децата има жажда, а у старите музиканти усещането понякога, че всичко знаят. Що се отнася до работата конкретно с децата – удоволствие е, държа се приятелски с тях. Дори до преди 2-3 години бях „бате Илиян”, но сега вече съм „Господине”, „Маестро”, „Диригента”, сигурно заради това, че и аз пораствам.
– Кога сте най-щастлив заради това, което правите?
– На конкурсите и то в чужбина. И не само заради наградите, с които се връщаме, а заради адреналина. Първо защото там няма мои и твои – отиваш подготвен според възможностите си и се състезаваш, а журито е строго и безпристрастно – солидни музиканти, професори по музика. На тези форуми ние можем да си сверим часовника верен ли е. Най-често „бием” немските оркестри. Бил съм спортист и имам спортен хъс за победа, не бягам от състезанията, напротив – обичам ги, и само липсата на пари ни пречи да участваме всяка година.
През 1994 г. бе първото ни международно участие, където взехме Първо място в групата си, ние се състезаваме и с музикални училища, без да сме музикално училище. Това са ми най-хубавите моменти – когато се изправя пред оркестъра, дори понякога напира буца в гърлото от вълнение. До този момент най-големият ни професионален успех е в турнир в Хаттщедт – Германия – спечелихме първото място в групата си. Дори не бяхме напълно информирани за регламента, но като обявиха накрая – Троян, ми се подкосиха краката. Оказа се, че сме набрали най-висок бал от всичките 35 оркестъра, спечелихме и Голямата купа и това е най-големият ни успех. Това е невероятно усещане, летиш в облаците от радост, само че за много кратко – после пак се приземяваш и продължаваш да работиш занапред. Работата с хората, състезанията и победите са ме научили, че радостта е само за малко, после, за да се повтори тя отново, трябва много, много работа. И децата ми вече го знаят…
– Коя е мелодията, песента, произведението, които слушате с особено усещане?
– Националният химн. И като изпълнител, и като слушател. Оркестърът и аз сме винаги с униформа, и имам усещането, че в този момент се надига калпакът ми от вълнение. Българският химн е един от най-красивите в целия свят като музика. Въпреки че съм го дирижирал стотици пъти, също толкова пъти съм го слушал, още не съм преодолял чувството, което изпитвам винаги, когато звучи.
– Какво усещате – гордост, патриотично чувство някакво, красотата на музиката, кое всъщност прави така, че да настръхвате?
– Музиката, но другото е още по-важното – мисълта каква всъщност е точно тази музика – химнът на моя народ.
– Кое и кой ви е научил да обичате – не само музиката, семейството си, приятелите си, а въобще е възпитал това да обичате?
– Не знам, но често се просълзявам като видя страдащи деца или пък възрастни. В това отношение колкото и да се правим ние мъжете на мъжкари, аз се усещам чувствителен, а в някои моменти и свръхчувствителен. А това трудно се контролира, хората, които се занимаваме с музика, сме по-особена порода. Защото музиката е най-прекият път до Бог-а, и това ни прави някакси още по-чувствителни. Може би това наистина е най-свише изкуството – музиката, и ни прави различни в някаква степен.
– От колко време това училище е ваша база.
– 15 години, преди толкова бяхме любезно поканени от директора и мой приятел Борис Йовчев, защото няма друга база в града за нас. Не можа да се намери Дом за градския духов оркестър.
– Какво в ПП ГЕРБ ви привлече, при положение, че вие сте толкова емоционален човек, какво видяхте, че решихте да влезете в политиката първо на местно ниво, а сега и на национално?
– Сигурно останалата част от моето си Аз. Имам чувство за ред, дали съм роден с него или съм го придобил, не знам, но го имам. Харесва ми това, че има йерархия, че има човек на върха, който носи отговорност, и когато има „камък, който капката е изяла”, трябва да се подмени. Същата е структурата, която съм изградил и в състава си – трябва един да стои на върха, него да брулят бурите и ветровете, той да акумулира и доброто. Това значи отговорност – аз направих, значи аз нося отговорност, аз дадох или разреших, значи аз нося отговорност Няма колективна отговорност – има колективна безотговорност. Когато има първо лице единствено число, значи има човек, който има здрав гръб, за да носи цялата отговорност. Това харесвам у ГЕРБ, това харесвам у лидера Бойко Борисов.
Така е построен и моят оркестър – заедно обсъждаме нещата, но като се вземе решение, вече става „казах, значи аз нося отговорност за нещата”. Затова и казвам „моят състав”, „моят оркестър”, „моите мажоретки”, никой досега не се е обидил от това. Всеки от състава знае, че както диригента, така и стоящия на последната позиция са еднакво важни и щом дават част от себе си, имат право да нарекат оркестъра „моя оркестър”. Така разбирам и Борисов – има правото да каже „моята партия”, „моето правителство” така, както и всеки един от него.
– Като кандидат за народен представител хората ще очакват повече. Как виждате своето участие в парламента, животът не е само музика?
– Да, най-висшето изкуство…
А на въпроса – имам вече практика в местния парламент, върви ми работата, доказал съм се, виждам обаче много слабости през годините по отношение на културата, образованието, работата с младите хора. Това им липсва на децата днес, това липсваше и на техните родители – поколението на прехода. Много пропуски и похабяване на културните ценности. Цял живот уж ни учат на 10-те Божи заповеди, а те се оказаха за повечето от политиците ни смешно звучащи.
Затова твърдо съм решен да бъда активен и полезен в тези сфери. Все пак съм създал творческа трупа – оркестър, превърнах го във фактор, спечелихме заедно много отличия, хората ми се гордеят с това, което са постигнали и това ми дава самочувствието, че мога да разбера всеки, които създава и твори – като колектив, като институция, като културно звено.
Мисля, че имам какво да дам като опит, защото не винаги говорим за пари – понякога е нужно по-малко, но по-ценно – уважението и оценяването на труда на другите. Разбира се, тези хора – творците, не трябва да бъдат обременени от мисълта за днешния ден. Те могат да творят само когато се чувстват нормални хора – не ни трябват замъци и милиони, а ни трябва спокойствието за храната и дома, за семейството и тогава ще творим и създаваме. Трябва да се осигури творческа свобода – но тя трябва да започне още от най-ранна детска възраст, това е то възпитанието.
– От къде трябва да се започне?
– Стъпките са важни – например в училище не може да се гледа на музиката, на изкуството като на свободен час. Всяка цивилизация, всяка силна държава, което значи и силна власт – всяка велика държава е имала високо развита култура. Вижте древна Спарта – учат музика и поезия и едновременно въртят и меча.
– Как гледате на това, че правителството на ГЕРБ единствено обърна внимание на културата?
– Как мога да гледам – та аз не спирам да го повтарям непрекъснато и навсякъде – щом се работи сериозно и за културата, значи държавата върви във вярната посока. Културата възпитава децата ни, дали ще свирят, дали ще танцуват, дали ще рисуват няма значение, важното е, че ще бъдат ангажирани и родителите ще бъдат спокойни за децата си, защото знаят, че те се занимават с нещо смислено – далече от дрогата, далече от насилието, от изкушенията на съвремието, знае се къде е детето и какво прави. Възпитавани по-този начин децата ни стават духовно по-богати, и така ще възпитават и своите деца след време.
ГЕРБ направи много за културата и културно-историческото наследство на страната ни. Но една от моите цели е да се развива читалищното дело, да се възроди ролята на читалищата особено в най-малките населени места. Трябва да се промени и осъвремени Закона за читалищата, управлението им трябва да претърпи реформа, която да им помогне да развиват дейност и да бъдат притегателен център за малки и големи, там да ври от култура, от нея имат нужда всички възрасти.
– Как посрещнаха троянци вашата кандидатура?
– В Троян ме познават много хора, защото много деца са минали през оркестъра – познават ме родителите им, баби и дядовци, учителите им, познава ме целия град както се казва. Не виждам промяна в отношението им, хората са позитивни към мен и аз към тях. Далеч съм от мисълта, че се харесвам на всички – всеки допуска грешки, всеки си е изпускал нервите, и аз не съм безгрешен като всеки жив човек, но съм реален, имам подкрепата на семейството си, на приятелите си…Знаеш ли, аз намирам и символика в следното – на руски език диригент е проводник и на английски, френски, италиански, на повечето европейски езици. Искам само едно – хората да видят, че в мое лице Троян, моите съграждани, ще имат проводник на гласа си в бъдещото народно събрание.
– Какво искате те да знаят за Вас?
– Публична личност съм, който иска ме познава, сигурно има и мнение за мен. Добре е да знаят, че съм работяга, нормален човек, доволен съм от живота и не се стремя към нищо кой знае какво – обичам си работата и искам да съм полезен с каквото мога да се подобряват нещата в страната ни, в областта на културата най-много, защото от това разбирам.
– Променяте ли се като облечете униформата?
– Да. Униформата трябва да се уважава. Това са нашите деди, те са воювали с тази униформа за България! Нашата е гвардейска, носим я с уважение и преклонение към тях и техните паметници. На това искам да науча и децата, както и на ред и дисциплина, държа на точността у себе си, но и у другите, ненавиждам предателствата. Приемам грешката, но не и предателството. Не завиждам, държа на взаимопомощ с колегите си от другите оркестри.
– Като каква музика Ви звучи всичко, случващо се в народното събрание, и като каква искате да Ви звучи?
– В музиката има закони, който трябва да се спазват, за да има добро звучене, да се получи наистина красива мелодия, съчетана с хармония. Искам и в Българския парламент да се създават закони и ред, които да се спазват, за да започне оттам да звучи всичко в страната ни като майсторски създадена музика, да звучи приятно, смислено и въздействащо, дори бих казал вдъхновяващо, като истински химн на държавността.
Или пък като марш – марш със зададен от хората ритъм, марш, в който народните представители да маршируват по зададеното от нашия народ темпо. Иначе за какво са там народните представители, ако не да правят това – да слушат и чуват хората, които са ги изпратили да коват законите. Сега парламентът често се превръща в цирк от няколко кресльовци в червени трика. Затова не харесват ГЕРБ, защото нашата партия е партия на реда. И хората го виждат и ще го покажат на 12 май.
Публикация по договор – ПП ГЕРБ
Купуването и продаването на гласове е престъпление!