Tекст и снимки: д-р Дарина Петрова
От 18 до 22 юни, 2016 г. ТД“Стратеш“, Ловеч проведе поредната си голяма 5 – дневна проява – посещение на исторически и природни забележителности в югоизточна България по маршрут Ловеч – Шипка – Казанлък – Стара Загора – Ивайловград – Кърджали – Хасково – Ловеч . Участваха 48 туристи на възраст от 6 до 71 години. Посетени бяха 27 забележителности, голяма част от тях включени в 100-те национални туристически обекта: 4 тракийски гробници, 3 тракийски светилища – Глухите камъни, Татул и Перперикон, 5 църкви и манастира, 4 средновековни крепости – Букелон, Мезек, Лютица и Бялград, Атеренския каменен мост, вила Армира, 7 музея и 2 природни феномена – Каменна сватба и Скалните гъби край с. Бели пласт. Тези обекти, макар и известни, са незначителна част от природните феномени и исторически забележителности в региона.
Първата ни спирка в ранното, юнско утро на 18 юни беше Златната църква, храм – паметника ,,Рождество Христово” край Шипка. Построен със средства събрани от комитет от известни руски интелектуалци върху земя дарена от жителите на Шипка, днес в църквата 24 мраморни плочи с имената на руските воини и български опълченци напомнят за героите, загинали за свободата на България при боевете на връх Шипка. Не пропускаме да посетим и криптата на църквата, където в 17 каменни саркофага лежат тленните им останки.
Чуваме звъна на камбаните и си припомняме, че всичките 17 камбани на храма са отлети от събраните в района на Шипка гилзи.Най-голямата тежи 12 тона. На километър разстояние и 25 века назад във времето ни пренася Голямата Косматка – една от най-големите и богати тракийски гробници с изцяло запазен гроб на тракийски владетел. На входа ни посреща копие на ритуално погребаната на това място бронзова глава на Севт III – едно от най-майсторските произведения на античното изкуство. Златният венец и даровете са в музея, но възхищението ни буди прецизният каменен градеж на дромоса и камерите, както и двете мраморни крила на възстановената врата.
Лявото крило, боядисано в черно, носи маската на Медуза, дясното, оцветено в червено – образа на Хелиос-Аполон. Археолозите предполагат, че е възможно на място да са били извършвани обреди по обезсмъртяване. Владетелят е „слизал“ в подземния свят на Горгоната Медуза през лявата черна врата и след като прекарвал известен период от време там, се „качвал“ в горния свят през дясната врата, където го посрещал Хелиос – бог на раждащата светлина. В плана ни следва Казанлък, новооткритият музей на розата с прекрасна архитектура и двор пълен с рози, но без грабващата сетивата и душата атмосфера на намиращата се наблизо Къща на розата, където дегустирахме ликьор от рози и локум, чухме вдъхновяваща беседа за историята и настоящето на българското розово масло и закупихме натурални продукти от маслодайна роза.
След посещение и на перлата на региона – Казанлъшката гробница не пропускаме да видим и оригиналните златни съкровища, изложени в историческия музей на Казанлък и се отправяме към Стара Загора, където бе първата ни нощувка. До вечерта успяхме да посетим Регионалния исторически музей, един от най-старите в България, съхраняващ артефакти от 7 хилядолетия. От 2007 г. той се намира в импозантна сграда, построена върху останки от централната римска улица (Cardo maximus) на античния град Августа Траяна, по която можем да минем и днес. В силует музеят представя идеята за пясъчен часовник. Разгледахме и впечатляващия античен форумен комплекс – площад с амфитеатрален аудиториум, терми, крепостни стени, западна порта и част от главната търговска улица, днес място за концерти и спектакли. Надникнахме в Късноантичен жилищен дом с мозайки, музея на религиите – Ески джамия, единствената оцеляла сграда след опожаряването на града през Руско-турската Освободителна война, в чиито основи са открити тракийско светилище и ранно-християнска църква, къщата в която е живял поета Николай Лилиев. На 19 юни, в неделя се отправихме на юг към с.Маточина и тайните на крепостта Букелон. Малцина са чували за нея, а още по-малко са били там. От едната страна земята е българска, от другата – турска. Издигната в IV век кулата и и днес се извисява на цели 18 м.височина и от нея в ясно време се вижда Одрин.
В тези земи през 1205 година цар Калоян разгромява латините и пленява императора им Балдуин Фландърски. Място за почит и гордост, както лаконично се изрази водачът ни Слави Генков. Посетихме и граничната стражева крепост Мезек, намираща се само на километър от гръцката граница, най – запазеното отбранително съоръжение в Родопите между реките Марица и Арда. Пред нея от 2013 г. е изграден уникален средновековен атракцион – Военен лагер с палаткови съоръжения, каруци и макети на коне. Намерихме всичко в прекрасно състояние и се забавлявахме въпреки жегата. Следващата ни цел бе тракийската куполна гробницата в с.Мезек на възраст 2 400 години, в чийто дромос днес са изложени уникални холограми на намерените в гробницата предмети, създадени от професорите Сайнови от БАН . Интересни са и 3D рисунките на асфалта по пътя към гробницата, представящи сцени от бита и легендите на древните траки. В края на деня се отправяме пеша по 2 км.горски път към едно изпълнено с мистерии древно тракийско светилище – Глухите камъни, просъществувало от XII в.пр.Хр. до XIII в. Каквото и да сме чели оставаме удивени от 30-метровите скални късове, покрити с над 460 трапецовидни ниши над върховете на дърветата, огромните разломи, навеси, изсечени стръмни каменни стълби, голяма щерна на върха, ранно християнските църкви и пленителната панорама към долината и язовир Ивайловград. Счита се, че Глухите камъни са най-високата част от обширен, каменен тракийски град.
На път за хотела в Ивайловград спираме в с.Камилски дол, прочуто с каменните си дувари и къщи, трикорабната каменна църква“Св.Георги“. Оказва се, че всичко е направено от известния, красив ивайловградски гнайс. Спираме до белокаменна чешма с надпис 1898г. Малко магазинче с асма отред и няколко мраморни конзолни маси. Разговаряме с местните за името и те охотно разказват легендата: Камила от керван за Одрин паднала с товара си в дол наблизо. Скептицизмът ни се изпарява на следващия ден, когато в регионалния музей на Ивайловград виждаме снимка от началото на XX век- керван камили, натоварени със стока, пресичат площад и научаваме, че камилата е отглеждана дълго време в цяла Тракия и южна Странджа като домашно животно и местните хора са се занимавали с кираджилък из целия Одрински вилает. Като стана дума за местните, посетихме много погранични, родопски села, с.Маточина до крепостта Букелон, с.Долно Луково, с.Мандрица, с.Гугутка в изпепеляващия пек на юнските горещници, навсякъде библейска бедност, но чисто, цветя, окосени тротоари, на центъра бял паметник с имената на загинали във войните за България съселяни, понякога десетки – мъже, жени, деца, мраморни, паметни плочи и по къщите, от всеки двор наднича цъфнал нар, магазинът отворен, местните жители готови да ни упътят, да разкажат – добронамерени и чисти като всичко наоколо. Нощуваме 2 нощи подред в Ивайловград, приятно спокойно място с много исторически забележителности наблизо и прекрасен исторически музей, събрал древни съкровища и памет за достойни българи.
На следващия ден се отправяме на най-дългия си преход, покрай манастира Св.Св.Константин и Елена към крепостта Лютица, една от най-големите в Източните Родопи. Известна е още с имената “Мраморният град” и “Цитаделата на Калоян”., просъществувала от IV до XVIII в. Предполага се, че това са останките на споменавания в летописите голям и богат средновековен град Лютица – център на епископия (IX – XVII в.) и архиепископия (XVII – XVIII в.), изиграл важна роля в българската история, особено при царуването на цар Калоян (1197 г. – 1207 г.) И днес могат да се видят високите 10 метра стени, 8 от 12-те и кули, основите на 2 църкви, цитаделата, некрополът.
Огромната и площ 26 дка гъсто обрасла с храсти и високи треви крие още много тайни. На връщане срещаме единствено автомобила с косачите, които отиват да подготвят терена за летните археологически разкопки. След нажежената крепост се спускаме край средновековния, каменен Атеренски мост и следвайки хладното корито на р.Армира достигаме до едноименната, великолепната мраморна вила с уникални мозайки от римско време.
Там получаваме поздравления от музейните уредници за решимостта ни да посетим Лютица и научаваме драматичната история на античната вила, просъществувала от I до IVв., когато е погълната от пепелищата на готското нахлуване и последвалото го земетресение. Късен следобед е и се отправяме към най-старата възрожденска църква в Източни Родопи, 210-годишната църква „Св.св. Константин и Елена”в с.Долно Луково, обявена за паметник на културата. Построена е през 1806 г. от християните в селото изцяло от дарения за 7 дни на месечина, за да спазят султанския указ, че духовен храм с изграден покрив не се разрушава.
Градежът на църквата е от плоски речни камъни. Построена е под формата на селскостопанска постройка без камбанария, но в олтара и има аязмо. Въпреки уговорката ни от предния ден, жената, която отключва църквата не се появява и затова снимаме олтарната абсида отвън с червения кръст, белия ангел и годината на построяване изписани в градежа с цветни камъни и решаваме да посетим близкото село Мандрица само на 2 км. от гръцката граница и да отдъхнем в прочутата къща за гости Букор щепи. Мандрица е единственото албанско село в България с около 70 жители днес и девствена природа. Докато другите се разхлаждат в уютната атмосфера на салона сред цветя и библиотеки с книги, погледът ми е привлечен от тухлена тясна камбанария с отворена врата. Виждам вътре многораменни, потънали в прах и проядени дървени стълби да водят нагоре до камбаните
.С водачът Слави се изкачваме до 2-те камбани с надпис „Мандрица“ и оглеждаме цялата околност. Нощуваме отново в Ивайловград и в предпоследния ден на пътешествието ни се отправяме към най-затънтената и непозната крепост Бялградец, изградена изцяло от бял варовик. Стигаме с автобуса до с.Гугутка и чуваме загрижените думи на местните: Все по реката, ама как ще я намерите, то всичко обрасло, няма табели. Жена с отекли крака ни казва: Да ви заведа, но ме болят краката. Оказа се клисарката Мара, след връщането ни отвори каменната църква“Св.Йоан Кръстител“и разказа нейната история. Интерес представляват няколко стари надгробни каменни плочи, разположени около черквата.
Върху тях освен имената на покойника, са изсечени и изображения, пресъздаващи професията на човека приживе – на една плоча има гравиран мъж на кон, а на друга – мъж в потури и с калпак на главата, държащ с дясната си ръка везни. Тръгваме бодро по хубав пясъчен чер път край Бяла река. Брегът е обрасъл с черни елши, в дълбоки вирове се виждат ята риби. В широките поляни пасат големи стада крави и овце. Заговаряме се с младия овчар Асен. Скоро и той ще ни помогне на един завой на реката да намерим пътеката. Влизаме между стените на крепостта без да ги видим. Всичко е обрасло в смокини и дъбове. Разбираме, че сме в крепостта чак при донжона. В програмата ни следва тракийското мегалитно светилище при с. Татул, възникнало в края на V и началото на IV хил. пр.Хр.
Посещаваме го за пореден път и вече виждаме една удобна инфраструктура за туристи, както и последните разкрития, слънчеви дискове, римска вила. Огромно слънце е изрязано в отсрещните скали. Последен обект за деня при влизането ни в Кърджали – Средновековния манастирски комплекс „Св.Йоан Предтеча“, възкръснал от времето с райска цветна градина и прекрасна панорама към водните огледала и града. Там чухме вдъхновена богословска беседа в църквата със старинните стенописи и видяхме ден преди откриването и новата каменна сграда на неделното училище.
Вечерта се разходихме в новия парк на града и просторния му център. Последният ден започна със свежо утро на природния феномен Каменна сватба, оцветена в прекрасните цветове на Източни Родопи – керемидено, розово, млечно зелено, бяло, напомнящи за подземните богатствата от цветни метали и полускъпоценни камъни.
Следваше прочутият Перперикон, но и той ни изненада за пореден път. Чудесни подходи и естакади за туристите, изцяло изчистен от дървета и пръст хълм, открити са основите на цял каменен град. Новооткрит нимфеум и тракийски гробове. На върха само китка дървета, подслоняващи в сянката си току-що пристигналия екип на проф.Овчаров за започване на тазгодишните разкопки.Тръгваме обратно на север. Край с.Бели пласт спираме при фантастичните каменни гъби със зеленикави гугли от вулканично стъкло и розови пънчета високи до 2,5 м. Образуванията са вулкански туфи с риолитов състав, чиято възраст е около 35 млн. години. Възникнали на дъното на древно море, след оттеглянето му ерозията разрушавала по-бързо долния розов пласти по-трудно изветрял горния зеленикав пласт от по-здрави минерали и стъкло. Така в продължение на хилядолетия се е оформила тази магична композиция. Мястото е достъпно, съвсем до пътя, но няма паркинг. Правим много снимки и продължаваме за Хасково. До отварянето на музея имаме 1 час време да се разходим в обновения му център с прекрасни площадни пространства, многобройни фонтани и красиви градини. Видяхме паметника на Капитан Петко войвода, Паметника на 10-ти пехотен Родопски полк, Паметника на Хасковските възрожденци, уникалният паметник на завистта. Някои се отправиха към най-високата в света статуя на Богородица и младенеца. Със своите 32,8 м височина тя е включена в Книгата с рекордите на Гинес.
В основата й е изграден малък параклис. Издигната е през 2003 г. и вече повече от десетилетие е част от маршрутите на поклонници от цял свят. В историческия музей на Хасково разгледахме етнографската сбирка, една от най-богатите в страната и се отправихме към Александровската тракийска гробница. Днес е достъпно копието и в Музея на тракийското изкуство, изграден с финансова помощ от Япония. Насладихме се на великолепния царски лов и ритуала на обезсмъртяването изобразени на стенописите и. В късния следобед на 5-я ден поехме към дома с души и сърца пълни с красотата, добротата и богатствата на Източни Родопи.
Предстоят ни походи в Рила в средата на юли, в Пирин – през август, излети в Централен Балкан – планинарското лято предстои!
