Павлин Иванов
След като не се посвениха да организират „спонтанно“ стотици автобуси с неразбиращи кого и защо подкрепят на жълтите павета, днес управляващите в лицето на Десислава Терзиева – министър на регионалното развитие, донапълни памперса с цинизъм.
Часове след кървавият транспортен инцидент до гара Яна, при който загинаха двама души, а петима бяха ранени, министърка с жълто костюмче и зелени токчета, стъпи в кръвта за да среже някаква лентичка.
Вчера пък Областният управител Милко Недялков се появи за кратко в кадрите на БНТ от „вносния“ контрапротест в Троян. В ролята на областен, на журналист, на контра, на контролиращ …?
Разбира се, че сме свободна държава и всеки може свободно да изразява мнението си и да се придвижва без ограничения. Но мека казано е грозно да манипулираш, да излизаш от мишовината само да се заявиш авторитетно някъде.
Днешните управляващи само за два месеца нееднократно доказаха уродливите си разбирания, подплатени с гнусни действия. Едва ли е нужно да се припомнят назначението на управляващият държавата Пеевски, белия автобус, веселата и нелепа Мая, мнението за свободата на словото на Миков, автобусите с трудно говорещите „майчин“ език и безрезервно „подкрепящи“ режима Орешарски, та се стигне до редовни местни манипулации от неваканцуващ сигнално жълт вестник (бел. ред. – макар да е смятан за червен).
Всичко това само за около два месеца управление на ДПС, БСП и АТАКА, с мощната подкрепа на „свободните“ медии, пропагандиращи по учебник достиженията в сферата на масовата манипулация.
Манипулациите и пропагандата се лекуват по два начина – чрез истината или чрез по-кадърна манипулация и пропаганда.
През септември очаквайте в „Ловеч днес“ много истини, които ще бъдат доказани с документи. Вероятно ще се разочаровате от мнението си за хора, които сте смятали за авторитети, а се оказали най-обикновени, буквално селски тарикати. Тарикати, които имат мания за вечност, непробиваемост, непоклатимост на постовете, които заемат, само защото са изпълнили няколко партийни поръчици, с които са заблудили бай Вълчо и жена му.
Истината лекува, а септември ще бъде май.
„Покрай предишното изрисуване на паметника на Съветската армия бурно и настоятелно апелирах той да бъде демонтиран и разкаран от центъра на столицата ни, защото исторически и морално мястото му не е там. Обаче промених мнението си!
Вече твърдо смятам, че паметникът трябва да остане. От премахването му полза няма – едва ли с него ще си отидат всичките „дивиденти“, тясно обвързани със символиката му. След новата розова арт инсталация, с която осъмна днес, вече съм убеден, че тази огромна камара желязо и бетон не само, че има място в центъра на София, а ни е жизнено необходима – повече от всякога. Особено днес.
Просто съществуването на този паметник придобива все повече смисъл. Постепенно той намери своето призвание – като поле за творческа изява върху гърба на комунизма! Не конкретно на онзи комунизъм – на пролетариите от всички страни, полупроводниците и танковете. На комунизма като събирателно понятие, като синоним на всяка самозабравила се власт, на всички видове авторитаризъм, латентен пост тоталитаризъм и чист политически дебилизъм, на безочливите манипулации и откровени подигравки, налагани върху едно общество, наричащо себе си демократично.
Гротескната му монументалност, атрофиралият соц патос просто си плачат да станат жертва на уличното изкуство. А уличното изкуство има огромното предмиство да е достъпно и дори не изисква усилие да бъде открито. То се навира под носа ти и ти е симпатично – като пуделче на тротоара, което събира погледите на случайни минувачи с уж безсмисленото си подскачане и джавкане в горещия летен ден. Изпразнено от претенцията и високомерието на високото изкуство, уличното е свело поглед в ниското – посочва нещата директно, без заврънтулки и прекалено сложни метафори. Особено когато това се случва на гърба на нещо, което в своята същност отдавна е изпразнено от оригиналното си съдържание и се е превърнало в простовата насмешка над самото себе си. В карикатура, чиито цветове са избледнели и се нуждаят от освежаване.
В Чехия, на която днес паметникът на съветската армия се извинява, си имат розов танк, в памет на разгрома на Пражката пролет. Ние осъмнахме с разкаяла се розова армия (червеното постепенно избледнява, но все още напомня за присъствието си) – като символ на всички случили се и неслучили се Пражки пролети. Предимството на нашата розова армия е в по-голямата детайлност (повече физическо място за творчество) и в това, че тя може да се използва многократно. На това място можем да крещим когато е нужно, без да издаваме и звук. Или пък да мълчим по-оглушително и от преминаващ съвсем наблизо реактивен самолет. Самото му „обругаване“ с четка и боя е елегантен бунт. Нужно е само въображение. И вдъхновение от скъпите ни политици, а те всеки ден доказват, че умеят да вдъхновяват. Тъкмо сега е време е червената армия да отправи поглед и към тях!
Цветозар Цаков“
http://www.dnevnik.bg/live/chitatelski_dnevnik/2013/08/21/2126714_chitatelski_dnevnik_rozovo/
наглеци долни!!! Септмеври ще бъде край!!!
Герой асфальта
Твой дом стал для тебя тюрьмой,
Для тех, кто в доме, ты чужой.
Ты был наивен и ждал перемен,
Ты ждал, что друг тебя поймёт,
Поймёт и скажет – жми вперёд,
Но друг блуждал среди собственных стен.
Горел асфальт от солнца и от звёзд,
Горел асфальт под шум колёс,
Горел асфальт, ты чувствовал тепло,
Горел асфальт снегам назло.
Ты сам решил пойти на риск,
Никто не крикнул – берегись,
И ты покрасил свой шлем в чёрный цвет.
Как зверь мотор в ночи ревёт,
Пустырь, разъезд и разворот,
Ты мстил за груз нелюбви прошлых лет.
Запел асфальт, ты слышал каждый звук,
Запел асфальт, как сердца стук.
Запел асфальт, ты был его герой,
Так пел асфальт, пел за спиной.
Был миг, ты верил в знак удач,
Ведь ты был молод и горяч,
Но твой двойник мчал навстречу тебе.
Он был свободен, как и ты,
Никто не крикнул – тормози,
Такой приказ неизвестен судьбе.
Горел асфальт от сбитых с неба звёзд,
Горел асфальт под шум колёс.
Кричал асфальт, ты был его герой,
Кричал асфальт, кричала боль.
https://www.youtube.com/watch?v=yOiFzAFFu24