За четенето и полудяването

Цветозар Цаков

Нека започнем така:

Не трябва да сте луди, за да прочетете и харесате следващите редове, но определено помага!
Фразата не е оригинална, но е вярна.

Всъщност трябва да сте луди, за да четете каквото и да било! Човек не е създаден да чете, особено книги. Вие може и да си мислите, че четенето е приятно и доставя удоволствие (и ще сте напълно прави за себе си), но то в своята същност е мъчение. Четенето е умишлено бягство от щастието. Както всяко усилие, което не е пряко свързано с физическото ви оцеляване и природните ви нужди. Дори и да сте останали възхитени и вдъхновени от дадена книга, тези две извисени чувства са резултат от часове, прекарани в неосъзнати нещастие, мъка и неистова борба със собствената ви природа. В присвояване на чувства и усещания, в съпричастност със съдби и болки, в споделяне на радости и мечти, които нямат никаква реална връзка с вас и никога няма да имат, защото са плод на нечие полудяло въображение. А въображението е най-опасното от всички пагубни човешки качества – от тези, дето обуславят човека като най-безпомощното същество във вселената с необяснима мания за величие. Въображението е най-големият враг на щастието и е в тесни приятелски отношения с полудяването. Затова, ако сте достатъчно голям инат и сте тръгнали да четете, въпреки всички разумни индикации за обратното, най-удачно ще е да полудеете. Доброволно. В противен случай вероятно пак ще полудеете, но насила. Разликата е съществена!

Тази, втората лудост, настъпва в момента, в който разсъдъкът осъзнае, че е единствената пречка на душата по пътя към щастието. Но ако вече сте полудели по своя воля – по онзи първия начин, приели сте лудостта за перманентно, обичайно състояние и движеща творческа сила (а лудостта винаги е творческа!), вие сте избутали значението на щастието някъде в канавката на житейските си търсения и нищо от външния свят не може да наруши вътрешния ви мир. Дори самата лудост. Лудостта – онзаи втората – се страхува най-много от себе си. И е влюбена до уши в щастието. Тя се храни с щастие и с хорски души, които са си поставили за цел да го търсят и непременно да го намерят.

Пълното, всесилно и всемогъщо щастие.

А пълното щастие е огромно жълто слънце – в най-чиста форма и вид, всеобхватно и изпепеляващо. Лудите са луди, защото прекалено дълго са гледали право в слънцето и вече са неспособни да фокусират погледа си върху нещо друго. Стените на лудниците не са боядисани в жълто – просто погледът на лудите, които всяка нощ жадно търсят слънцето зад тях, се е отпечатал върху грубата непроницаема мазилка.

Затова:
Единственият начин да не полудееш е да полудееш!

А най-добрият начин да полудееш, избягвайки полудяването, е да четеш. От кора до кора. Да поглъщаш жадно всяка буква и всеки препинателен знак. Да спринтираш елегантно върху изреченията. Да си поемаш дъх върху запетайките. Да умираш върху точките и пак да се раждаш върху главните букви на новите изречения. Да изживяваш хиляди нови животи и те винаги да водят към твоя собствен – защото в книгите е уловен и затворен зад решетки от мастило и мъртви дървета смисълът на това да си жив и да го знаеш. По това можете да разпознаете съзнателно живите измежду преминаващите през живота със затворени очи. Щом четеш, значи знаеш, че си жив. А това е бреме, което най-усърдно насърчава полудяването. Но лудостта ли е най-страшното нещо, което можете да си представите? Или това да нямаш право дори да поискаш да полудееш, просто защото не знаеш, че си жив?

Преди няколко години един по-млад от мен човек ми заяви, сочейки с поглед току-що закупените от мен книги (Вонегът, Бредбъри и още някой), че ако нямало какво да научи от тях, не би ги и докоснал, камоли да ги отвори. Не помня точно думите му, но имаше предвид, че ако не са специализирана литература, а“просто“ художествена, не биха му били от никаква полза и съответно не вижда смисъл да си губи времето с измислици.

Не успях да намеря думи, с които да му отговоря и си замълчах. Днес, ако отново го срещна, пак няма да мога да му отговоря. Или може би бих му казал: Седни и прочети „Котешка люлка”. Или пък „Сидхарта”. „Майсторът и Маргарита“. Която и да е, различна от учебника по физика, наръчника на младия икономист или „Как да забогатеем за шест дни, докато слабеем“. И после ми кажи, че не си научил нищо от нея.
Но няма да му го кажа. Няма смисъл. Няма да го направи. Да не е луд!

А и да го направи – ще е насила. Книгите избират теб, а не ти книгите. Обратната посока по остта е чисто човешко лицемерие.

Няма как да обясниш на човек, който не чете, какво може да научи от книгите. Всичко, което решиш да кажеш, ще прозвучи смешно и жалко. Четенето е интимно общуване със света, което се разпада на съставните си части и се превръща в банална слюнка, в мига, в който се направи опит да бъде изречено. Като думата на възхищение, която търсиш, докато слушаш Деветата симфония, преди да осъзнаеш, че тя (думата) не съществува.

Самият ми настоящ опит да обясня нещо необяснимо си е чиста лудост. Освен това кой съм аз, че да обяснявам каквото и да било на когото и да било? Може би просто се опитвам да обясня сам на себе си своята собствена лудост. Която очевидно включва литерарен ексхибиционизъм, наред с останалите си многобройни предимства и недостатъци.

А тези от вас, които са стигнали до тук … – вие сте тотално изперкали,честно! Незабавно се прегледайте! Или пък не… Някои лудости е по-добре да се отглеждат и развиват.