Иво Райнов
Онзи ден гледах завладяващ филм. Отдавна не бях попадал на „лента“, която да ме грабне така здраво и да ме държи до края. Филмът бе посветен на живота на гения Стив Джобс, изигран великолепно от Аштън Кътчър. Дадох си сметка, че в живота има магнетични личности, които вдъхновяват с идеите си, дори след смъртта. Спомням си, че след кончината му интернет се препълни от негови мисли, а една сякаш прие смисъла на епитаф „За лудите, за различните, за бунтарите, за размирниците, за кръглите гвоздеи в квадратните дупки…за онези, които виждат нещата по различен начин – те не обичат правилата. Можеш да ги цитираш, да не се съгласяваш с тях, да ги възхваляваш или очерняш, но единственото, което не можеш да направиш е да ги игнорираш, защото те променят нещата…Те бутат човечеството напред и макар някой да ги смятат за луди, ние виждаме в тях гении, защото онези, които са достатъчно луди, за да мислят, че могат да променят света, са онези, които настина го правят“. Да, бях я чел много пъти, но едва в края на филма я разбрах в дълбочината на истинския смисъл и усетих прозрението. Настина светът се движи от лудите, различните, гениите, онези, които вижда 120 нюанса на черното и още толкова на бялото.
Ден по-късно ме предизвикаха да се включа във facebook challenge. Трябваше да избера десет книги, които са повлияли живота ми. Непосилна задача, която иска да събера необятното в задушаващи рамки. Десетки любими автори, стотици въздействащи книги, които са ми откривали хоризонти, чертали фантазии, отваряли пътища, отключвали чувства. Всички те като тухлички са градили моя светоглед и характер. Всяка от тях е частица от гения. Всички са като кръгли пирони, които трябва да напъхам в десет квадратни дупки!
За момент ми се стори, че точно затова бъркаме, тъпчем на място и изоставаме, защото искаме да напъхаме гения в усмирителна риза, мечтите в кутии за конфекция, духа в затапена бутилка. Не разбираме различните, плашим се от лудите, само защото не можем да видим техния свят, страним от бунтарите, защото не ни достига характер да следваме техните каузи, бягаме от размирните, защото живеем в настоящето, а те населяват бъдещето. Не познаваме светът отвъд рамките и се стараем да напъхаме всички и всичко в тяхната стягаща прегръдка. Отвъд не можем да контролираме света.
Във великолепната кинематографична метафора “Underground” Костурица ни показваше точно такъв затворен и контролиран свят. Колко от нас си дават сметка, че живеем и създаваме именно похлупен свят. И всичко започва още от училището. Първата жестока колизия между непокорните мечтатели и обикновените подражатели. Арена на стъпканата свобода и окования дух. Българското училище, което подрязва всеки кръгъл пирон за да пасне в квадратната дупка и ще смели необятния гений в двадесет литературни произведения и тридесетина теми по всеки учебен предмет. После ще те насили да зазубриш прашинките от необятното знание и ще накаже всеки опит да се откроиш от конфекцията. Знам истории, почти анекдоти, за учители които наказват учениците си, защото решават задачи по начини, неописани в учебника. Други санкционират всяка дързост да мислиш различно от учебника и своя учител. Не можеш да бъдеш свободен, трябва да подражаваш, не може да питаш и да се съмняваш, трябва да вярваш и да повтаряш фанатично. Моите ученици говорят за две трети от предметите като разказвателни. Тук вече попадат и физика, химия, биология. Всичко, което трябва да назубриш и възпроизведеш. Така както някой го е написал или разказал. Не е нужно до разбираш или да оригиналничиш. Знанието е клише. Българското училище не търпи различните, не понася бунтарите и пъди размирните. Те са вън от концепцията и не подлежат на формоване. Българското училище иска еднакви тухли като в онази знаменита песен на Пинк Флоид. Не търси гении, не създава революционери, а комформисти, които да служат на статуквото. Родното училище развива умовете до предела на двадесет книжни заглавия, тридесет теми, семпъл набор от морални ценности и една единствена визия за бъдещето и живота. И очаква след време да ги възпроизведат чрез децата си и формоващата помощ на закостенялото училище. За да се опитват да съберат представата си за света в десет книги, вместо да прозрат, че кръглите пирони може да пасват и в квадратни дупки. Едва ли нашето училище ще открива световни гении, но може да поощри различните, нестандартните, кривите пирони, които могат да открият пътищата, които не виждаме и тунелите със светлинка в далечината.
В една от сцените на филма Джобс напътстваше екипа си „Винаги търсете и намирайте вдъхновение, не допускайте да бъдете отегчени“. Бъдещето наистина принадлежи на лудите, бунтарите , размирните, способни да намерят вдъхновение във всичко, което ни заобикаля. Няма как да бъде вместено в десет книги, десет изречения или десет заучени фрази.
И каквото и да си мислим за лудите, те рано или късно ще променят бъдещето ни, защото само те могат. Въпреки училището.